Ужасът като сиво ежедневие

Убийствата на деца се превърнаха в обичайна новина. Убийствата извършени от деца също. Тази седмица обаче отбеляза своеобразно дъно – труповете на две деца на възраст четири и осем години бяха намерени в сметищата на съответните градове. И двете са убити по особено жесток начин. Убиецът на едното също е дете. Дори и този ужасяващ образ – труп на дете, открит на боклука – не накара останалите, живите да се стреснат. Дори не можаха да се опитат да говорят с разтревожени интонации. Сякаш всички сме обръгнали на подобни новини. Станаха ни навик. Водещите просто ги прочитат със сериозно изражение на лицата, после няколко дежурни психолози обясняват нещо за детската агресия, политици със загрижени лица казват колко е ужасно, а всички обвиняват телевизията, видео игрите и семейството. И с това се приключва. Минава се на следващите новини, зрителите дояждат вечерята. Българите имаме едно май-наистина оригинално качество. Да говорим за собствените си вини и проблеми отстранено. Сякаш не са наши. Цинизмът ни е стигнал до там, че да описваме до най-малки подробности разложението на собствения си живот и да не предприемаме нищо, за да го поправим. По телевизията казват как телевизията играе основна роля за агресията при децата. В семействата си казват – „то всичко тръгва от семейството” след което заедно с децата гледат хипнотизирано Слави Трифонов или си пускат концерт на Азис или родителите се спасяват от децата като ги оставят с часове пред компютъра. Впрочем телевизията и електронните игри са вторични по отношение на проблема. Те просто заместват един огромен вакуум, който се отваря пред по-голямата част от децата, които са имали късмета да се родят в България. Празнота, оставена от възрастните, които след като са престанали да бъдат деца окончателно са забравили какво е да бъдеш дете. Или също като днешните носят спомен за детство без радост и цвят. Спомен за грубост, недодяланост и сивота, които на свой ред предават когато се сдобият с дете. Това е духовен проблем. Някаква своеобразна липса на таланта да бъдеш жив. Жизнено бездарие. Това обаче не е оправдание за тоталната липса на политика, правила и социална практика в отношението към децата. Днес е много лесно да се каже, че семейството е виновно, защото до голяма степен това е така. Някак обаче въпросът за отговорността на държавата и институциите минават на заден план. Семейството ли е виновно за батака в образованието, за липсата на специални социални програми и за общия дух на агресия, безнаказаност и публичното подиграване с морални ценности и елементарни човешки правила на поведение. Разбира се, че такъв разговор би помрачил тържественото ни влизане в ЕС, но нима това е причина, за да не го водим. И щом телата на две деца, открити на сметището не могат да ни накарат да го направим, едва ли нещо друго ще може да го стори.