Турците, арменците и геноцидът

Филмът "Арарат" на канадския режисьор от арменски произход Атом Егоян отново привлече вниманието на международната общественост към геноцида срещу арменците. В статия за вестник "Ди велт", живеещият в Берлин турски писател Зафер Сеночак хвърля светлина върху някои по-неизвестни страни на тази трагедия:

В Турция филмът на Егоян бе първо цензуриран. После министърът на културата се изстъпи пред камерите, за да обясни защо този, според него, "слаб в художествено отношение" филм трябва все пак да бъде показан; нали целият свят чакал само една такава забрана, за да се види каква нетолерантна страна била Турция. Само че толерантността на напиращата към ЕС Турция не трая дълго: още преди премиерата му, филмът бе свален от програмата на кината.

Атом Егоян е майстор на киното и като арменец от диаспората е естествено да се заеме с геноцида срещу арменците, извършен от османското правителство по време на Първата световна война. Само че имало ли е наистина геноцид? За арменците и историците на Запад няма никакво съмнение по въпроса. Най-видното име сред малцината, които не споделят това мнение, е ориенталистът Бърнард Луис. Що се отнася до мнозинството турци, обикновени хора и специалисти, те категорично отхвърлят обвинението в геноцид.

От десетилетия арменската диаспора се опитва с всички средства да постигне признаването на станалото през 1915 за геноцид. Турските правителства правят всичко възможно, за да не се стигне дотам. Това, което не може да се отрече е фактът, че по време на Първата световна война срещу арменците в Османската империя е извършена голяма неправда, че е имало заповед за депортирането им и че стотици хиляди арменци загиват. Несъмнено, една черна страница в османската история. Тези факти са много добре документирани и не могат да бъдат отречени и в Турция - само че интерпретацията им там е по-различна.

Особено семействата в източна Турция все още си спомнят за този конфликт. Малко са турските семейства, които не са дали жертви на арменските партизани. При това арменските милиции, участвали в гоненията на турското и кюрдското население, са действали не по-малко жестоко от турските и кюрдските войници.

Европейската памет функционира обаче селективно и тази тема често се третира като продължение на християнската идентичност: да се защити един християнски народ от неговите ислямски подтисници. При това ролята на самите европейци изцяло се пренебрегва. В началото на 20 в. те опитаха почти всичко възможно, за да си осигурят лъвския пай от залязващата османска империя. Чрез подклаждането на християнските малцинства се целеше да бъде отслабена и разпокъсана империята. Бунтовете на арменците в Анадола не оправдаваха депортирането им. Само че посред войната те създадоха едно чувствително положение, на което османското правителство трябваше да реагира. Бунтовете бяха използвани като претекст, за да бъде затрито арменското население в Анадола. Почти никъде там арменците не бяха в мнозинство. Арменските националисти не искаха обаче да живеят като малцинство сред мюсюлманското население; те искаха собствена държава, а това беше една прекалено висока цел.

Страданията, причинени на арменското население, заслужават повече разбиране и в Турция. Само че пропагандистките тези на Запад, които правят от арменците невинни агънца, а от турците кръвожадни вълци, никога няма да доведат до подобно признание в Турция.

В контекста на очертаващото се сближение между Европа и Турция ще трябва да бъдат поставени и тези трудни въпроси. При това е задължително да се тематизира и неблаговидната роля на европейските колониални сили в историята. За съжаление нито в Европа, нито в Турция не се забелязват признаци за самокритичен подход.