Турските условни рефлекси

Признаването на смъртта на около милион и половина арменци за геноцид не спада към формалните критерии за присъединяването на Турция към ЕС. Нито пък официално извинение за трагичната съдба на арменците в разпадащата се Османска империя преди 9 десетилетия. При все това от страна на европейците с право се очаква, Анкара да се занимае с тези тъмни страници от турската история и да ги преодолее, без да се спира от исторически табута. Много пъти е било подчертавано, че ЕС не е чисто икономически клуб, а съобщност на ценностите, открай време предана на идеята за помирението между народите. Някогашните “традиционни” врагове Франция и Германия демонстрират по образцов начин именно такова отношение преди близо половин век.

В днешна Европа не бива да има място за отричане или разкрасяване на оргиите на насилието от миналото – това всъщност вече би следвало да е ясно и в Анкара. Забележително е все пак, че там се стигна до парламентарни дебати по отношенията с Армения. А премиерът Реджеп Тайип ердоган предложи на необичаните съседи основаването на съвместа историческа комисия. И дума да не става, че всичко това може да се оценява като напредък.

С това обаче прогресът се изчерпва. За самокритичност, срам или съчувствие с жертвите от онова време няма и следа – вместо туй се предприема само опита, да бъде съпоставено масовото убийство на арменци със съдбите на турските мюсюлмани, загинали навремето вследствие въстанията на християнскитте малцинства. Разбира се, това също е част от историческата истина, но именно част. Защо извън полезрението остава собствената вина? Очевидно за целта не достига увереност и самочувствие.

Обезпокояващо е, че темата “арменци” продължава да събужда сред турската общественост националистически чувства и отбранителни рефлекси. Когато известният турски писател Орхан Памук неотдавна заяви, че в Турция са били избити 30 хиляди кюрди и един милион арменци, заваляха не само съдебни жалби, а и заплахи с убийство. В тази нажежена атмосфера може да помогне само просвещението, което би трябвало да започне в училищата и особено на страниците на учебниците. Дебатът за Армения в меджлиса даде ясно да се разбере, че дори на политическите елити тепърва им предстои дълъг път. За съжаление няма и полъх на европейска зрялост в това отношение.

Не бива обаче също така да се забравя, че и германците носят известна отговорност за съдбата на арменците. Правителството на германския райх от онова време, като съюзник на турците, от самото начало е посветено в плановете за геноцида. Германците обаче не предприемат нищо против него поради стратегически причини. А само няколко десетилетия по-късно Адолф Хитлер цинично обосновава систематичната си геноцидна политика с думите: “Та кой днес още говори за унищожението на арменците?” В наши дни се говори. Защото за неправдата няма давност.