Туризъм и култура в България

Ситуацията, в която се намират в момента националните културни институции е особена: подобни структури задължително изискват субсидия, за да съществуват. Оттук ситуацията е следната, така както я описва директорът на Националната художествена галерия:

Вариант първи: Структурата е оставена на самотек или без внимание от страна на държавата. Резултатът – за относително неголям период от време тя загива. Пример за това е Дойче театър в Берлин, където е работил Брехт или Операта в Стара Загора, която изгоря като помещения и никога няма да бъде възстановена като институция дори и да се възстанови сградата.

Вариант втори: Структурата става предмет на специален и нарочен интерес от страна на държавата. При този случай, обществения интерес довежда до оформянето и реализирането на онова, което липсва или почти липсва през последните 15 години – културна политика. Животът или смъртта на културната институция са пряко следствие на прилагането на виждане по въпроса за нуждата, функциите и работата на институцията.

Вариант трети: “Архаични възгледи” за “архаични културни производители” – това е може би най-краткото наименование, което описва ситуацията в момента. Същността на тази ситуация може да се характеризира с отживялата структурата, която следва да реализира културната политика - Министерство на културата. Мястото му на основен двигател и генератор на иновации е сменено и вместо пред културните институции то е зад тях и е практически медиатор между тези институции и разпоредителя на финансите. Защитата на бюджета е защита не на културната институция, а на съществуването на Министерството и всички негови чиновници. Липсват каквито и да било инициативи, които действително могат да променят формите и начините на финансирането на културната сфера – те не са желани в контекста на архаичната управленска структура, защото до една са свързани с по-голяма свобода на културната институция. А по-голямата свобода на културната институция автоматично подчертава ненужността на Министерството като медиатор.

Ситуацията може да бъде описана в своята крайност – нуждите на културната институция не се определят от самата нея, а от средно управленско равнище в Министерството, което няма никаква представа от спецификата на проблемите. Резултатът е негативно двустранен – културните институции страдат хронично и се борят с министерството, а министерството загубва културния си характер. И става министерство на туризма.

В книгата си “Нации и национализъм” Ернест Гелнер пише “Културата вече не е просто украшение, утвърждаване и легитимиране на един обществен ред, поддържан с по-груби и насилствени мерки; а необходимата обща среда, източникът на сила или може би по-скоро онзи минимум обща атмосфера, единствено в която членовете на обществото могат да живеят, да оцеляват и да произвеждат”.

Всички пространства на културата си приличат – бих казала накрая - по високомерната претенция, че могат да възстановяват разрушената вселена. И това не е метафора. Ние композираме и декомпозираме света около себе си по няколко пъти на ден. Играем с него съзнателно и подсъзнателно. Това е единственият начин да се оцеляваме - като забравяме и помним едновременно… Какво да забравяме и какво да помним обаче е в основата на културната политика на всяка държава, за което тя отпуска пари и полага грижи. Списъкът на институциите, натоварени да показват как става това включва националните галерии, библиотеки, театри, музеи и академии, които би трябвало да са посочени във всички официални сайтове на туроператорите и би трябвало да фигурират в представителния портал на държавата. Тези институции са част от нейния паспорт. Ако ги няма на географската културна карта на планетата, и държавата престава да съществува.