Трудностите пред въвеждането на единна европейска заповед за задържане

�аповед за задържане. За целта са необходими редица законови промени. Еберхард Лютйохан информира:

Важащото досега схващане, вписано в конституцията, гласи – само германската държава може да вземе мерки срещу един свой гражданин и само тя може да гарантира на гражданите си пълна справедливост. Само че за да могат германски граждани да бъдат предавани на други държави членки на ЕС конституцията беше променена през октомври 2000-а година.

Във всеки случай законодателят предвиди известни гаранции. Екстрадиране ще има само за страна, където са гарантирани основите на правовата държава. Така се подчертава, че предаването на германски гражданин на чуждо правосъдие не винаги е допустимо. Към изискванията за правова държава спадат забрана за обратно или ретроактивно действие на закона, правото на съдебно изслушване и на адвокатска защита, забрана за двойно наказание за едно и също деяние и забрана на смъртното наказание. Тъй като тези изисвания за предпоставка за приемането в ЕС, може да се приеме, че всички държави – членки ги удовлетворяват.

В съответствие с тези международни споразумения в ЕС от години се счита за съвсем нормално предаването на собствени граждани на други държави членки. Споразумението за екстрадиране очевидно издържа изпитанията. Досега няма известни случаи на недостатъци или злоупотреба от страна на властите на 14-е държави-членки прилагащи споразумениеето.

През 1996 година Германия ратифицира споразумението за екстрадиране между държавите членки на ЕС. След промяната на конституцията германски гарждани могат да бъдат предавани на други европейски държави и на определени международни съдилища.

Въвеждането на международната заповед за задържане беше планирано за 1 януари тази година, но германският законодател все още не го е одобрил. Тълкуванията се различават твърде много дори и сред държавите-членки на ЕС. При съвещанията сред държавите-членки стана ясно например, че заповед за задържане от друга държава членка на ЕС не може да бъде равнопоставена на влязла в сила присъда, наложена от германски съд. Значителни разлики има особено в процесуалното право, например при представянето и оценката на доказателствата. Докато в Италия например, всеки прокурор може да издаде заповед за задържане, в Германия тя може да бъде издадена само от независим съдия. Затова когато тези различия са твърде големи държавите членки искат да бъдат освободени от задължението за сътрудничество. Това значи, че не е нужно да изпълнят заповед за задържане от друга държава членка на ЕС и в резултат не е нужно да предават своя гражданин.

Интересно е правилото, че държава-членка може да обвърже предаването на свой гражданин с условия. Въпросното лице след влязла в сила присъда, наложена в друга държава може да бъде върнато за изтърпяване на наказанието в родината си. Така се цели да не се стигне до фактическо утежняване на наказанието. Такъв ще е например случая, когато германец е осъден в Португалия и там е в изолация, защото поради езиковата бариера не може да разговаря с никого.

Досега неожбходимите изиствания за въвеждане на рамковото споразумение са изпълнение само от Белгия, Дания, Финландия, Ирландия, Португалия, Испания, Швеция и Великобритания. Докато във всички държави членки бъде въведена действително ефикасна европейска заповед за задържане ще мине още известно време.