Темата за малцинствата отсъства в българските учебници

Етническите и религиозни малцинства съставляват значимо демографско присъствие в България. Етническите турци, заедно с татарите са 10 процента от населението; циганите са между 3.5 и 6.5 на сто, помаците са около 3 процента, а останалите – малко над един процент. Независимо от това мястото на тези малцинства в националната българска държава е двусмислено.

Официалната постановка след падането на Берлинската стена, наложена по условие от процеса на ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ в обществото, е привидно съобразена с нормите на модерния свят, но въпреки доминиращия политически коректен дискурс, на редица нива при взимането на решения или при варианти на избор, онези, които биват пренебрегвани са представителите на етническите малцинства.

Сякаш автоматично, но съвсем не несъзнателно, отговорът на Доган и хората му е реплика на онова, което се случваше преди Движението за права и свободи да разшири толкова много периметъра на своето влияние и власт. Казано с други думи – там, където ДПС доминира се среща обратна дискриминация, което, естествено създава напрежение и дава повод за погрешни обобщения засягащи реформите в страната.

Този порочен кръг на нетолерантност се отнася до днешния ден на България и е резултат от поредица грешки; можем ли въпреки това модерно наследство да регулираме тези отношения така че утре, когато страната стане пълноправен член на Европейския съюз, да се радваме на по-устойчив модел на толерантност.

Когато мислим за това УТРЕ, би трябвало да обърнем внимание преди всичко върху начина, по който официалните институции днес формират ценностна система на поколението, което ще поеме ръководни функции след десет-петнайсет години.

И понеже става дума за една от най-значимите европейски ценности – толерантността, нека се запитаме – как я отглеждаме, как я дефинираме и как говорим за това в училище.

С лекота можем да направим справка в учебниците по история, които са най-мощната трансмисия на официалната национална идеология: там или не откриваме нищо, или почти нищо по темата. Малцинствата – били те религиозни или етнически - практически отсъстват от дискусиите в класните стаи.

Мълчаливото подминаване на темата, вакуумът представлява фактически символичния терен върху който трябва да стъпят между общностните мостове и взаимното уважение.

В нищото обаче трудно никнат семена.

Логичен резултат на това отсъствие е маргинализирането на малцинствата и в същото време капсулирането им.

Това е заключението на изследователя Тим Пилброу от департамента по антропология на Ню Йоркския университет, прекарал няколко години в различни български градове, за да изследва процесите в страната след политическите промени в Европа. Тим Пилброу обръща внимание върху това, че задъхания ход към най-важната външнополитическа цел на България – приемането в Европейския съюз, е довело до разминаване на приоритетите в различните обществени пластове: макар в публичното пространство да се употребяват модерните политически шаблони, то те по никакъв начин не присъстват в другото говорене. Учебниците по история се пренаписват и преиздават с незначителни корекции, което води до фактическо възпроизвеждане на една изостанала образователна матрица.

Когато през 2005-та година политическите наблюдатели откриха, че последователите на Атака са голямата изненада на отминалото лято, те пропуснаха именно този дребен детайл – ние живеем в 21 век, но подготвяме децата по същия начин както това е описано от патриарха на българската литература в епичните Радини вълнения. Включително по отношение на прословутата «българска толерантност»…