Театрална премиера на Димитър Динев във Виена

Димитър Динев прави кариера, която прилича на приказка. Пристигнал като имигрант в Австрия през 1990, след един един роман и един сборник с разкази, написани на немски и оценени високо от критиката, сега той се изкачи на най-престижната виенска сцена и може дори да се похвали с приятелството на австрийския канцлер.

Пиесата му “Къщата на съдията”, една “трагична комедия”, написана по поръчка на реномирания Бургтеатър, е една объркваща парафраза на мита за минотавъра, поставена от швейцарския режисьор Никлаус Хелблинг. В пиесата на Динев критският цар Минос е “цинично западналият вариант на един идеал”, а неговият Дедал е бежанец от Балканите. В обширната рецензия на швейцарския в. “Нойе Цюрхер Цайтунг” се отбелязва, че това е един лабиринт от митологично оцветени актуални теми: Европа, капитализмът, отношенията баща-син, мизерията на работническата класа. “Дедал е бивш гастарбайтер, а Тезей, подобно на автора на пиесата, държи да бъде европеец. . . Действието, подплатено с меланхолична балканска музика, предлага от всичко по малко и дава възможност на актьорите да блеснат с играта си.” Рецензентът на “Нойе Цюрхер Цайтунг” смята, че постановчикът е направил всичко както трябва, а за самата пиеса отбелязва: “Който се осмели да навлезе в този лабиринт, винаги ще намери изхода от него.”

Според ДПА: “Премиерата допадна на публиката, която възнагради автора и ансамбъла с енергични аплодисменти.” Швейцарският вестник информира, че “австрийският канцлер, за когото се говори, че бил приятел на Динев, седеше на първия ред и накрая аплодира бурно”.

Но явно не всички намират изхода от лабиринта на Динев. Виенският в. “Стандард” пише, че “въпреки аплодисментите на публиката, премиерата оставя твърде много открити въпроси: кой е онзи, който се скрива в лабиринта – и защо”? Рецензентът е критичен и към работата на режисьора Хелблинг: “Той се опитва да разкърши и олекоти слабия сюжет с неговия застрашителен тоталитарен фон, но само отегчава и то колосално.” Театралният наблюдател на “Стандард” смята, че пиесата на Динев е твърде неясна и че дори не може да се разбере дали е комедия или нещо друго. В заключение той пише: “Динев, който е един великолепен прозаик, ще трябва да почака още за приема си в театралния пантеон.”