С какво ще остане 2004-та в историята на Европейския съюз?

През 2004-та бяхме свидетели на най–голямото предизвикателство в досегашната история на Европейския съюз – едновременното приемане на 10 нови страни. Толкова бе общия брой на всички новоприети членове на Брюкселския клуб от три десетилетия насам, ако включим и присъединяването на Източна Германия. На 1-ви май заедно със страните от Прибалтика – Естония, Латвия и Литва в Общността влязаха Полша, Чехия, Словакия, Унгария, както и Словения. Наред с тях, новата карта на Европейския съюз се обогати и със средиземноморските острови Кипър и Малта. Населението на Евросъюза се увеличи с 20% и достигна 450 млн. жители.

Оправдано ли бе да се поема риска, които съпътства приемането на 10–те нови страни? Старите страни–членки все още се страхуват от допълнителните разходи, с които е свързано подпомагането на икономиката на новите. Този разпространен страх не е особено обоснован, зашото на отпусканите средства би следвало да се гледа повече като на инвестиция в бъдещето. Според изследванията на Европейския институт в Саарбрюкен, направени съвместно с университета в Грац, очакваните положителни ефекти от разширяването в дългосрочен план ще донесат много повече облаги на “старите”, отколкото те ще вложат в началото.

Но икономическите проблеми не изчерпват същността на процесите, които започнаха на 1–ви май. Обединението на Европа е нещо много повече от поредното разширяване на Европейския съюз. Обединението на Стария континент е преди всичко исторически шанс, който независимо от трудностите, не трябваше да се изпуска. Защото, както заяви още преди половин век в своята реч в Аахен, един от бащите на европейската интеграция – Конрад Аденауер: “Историческaта възможност рядко се появява пак, особено ако веднаж е пропусната.” Това, че именно Ирландия, която бе на президентския пост през първите шест месеца на годината, каза на 1-ви май 2004-та ”Добре дошли” на 10-те нови страни в Европейският съюз е акт с особена символика. Една ирландска поговорка гласи, че чуждият – това е приятел, когото още не сме срещнали. Известните със своето гостоприемство и сърдечност ирландци отвориха вратите на Дъблин за кандидатки, които също така, както някога Ирландия, се стремят да догонят богатите европейски страни.

Едва прекрачили прага на Общността, новите граждани на Евросъюза участваха в изборите за Европейски парламент, които се проведоха в средата на юни. За първи път от 1979–та, откогато Европарламентът се избира пряко, тази година наравно с французи, германци и белгийци пред избирателните урни застанаха естонци, поляци и словенци.

Но Европейският съюз бе поел риска на разширяването, без да бъде изяснен въпроса, как ще изглежда за в бъдеще неговата вътрешна архитектура. Отговор на този въпрос трябваше да даде новата Европейска Конституция.

Предложения от Конвента проект определено бе крачка напред в сравнение с досегашните договори. В него е залегнала Хартата на основните права на гражданите на Евросъюза, а в член 46–ти се съдържат и елементи на пряка демокрация. За първи път в член 59–ти е регламентирана и възможността за доброволно напускане на Общността. От друга страна в проекта на Конвента липсва класическият принцип за стриктно разделение на властите, познат ни в Европа още от времето на Джон Лок и Шарл Монтескю. Европейският парламент, макар и пряко избиран, “упражнява” законодателната власт заедно със Съвета на министрите, в който са представени не гражданите, а националните правителства. За съжаление в проекта за Конституция липсва и отговор на въпроса, каква в същност е крайната цел на интеграционния процес – още по–тесен съюз на национални държави или наднационална европейска федерация? Според вестник “Аахенер Нахрихтен” днешна Европа прилича на движещ се танкер в мъгла, чиито кормчии са изгубили целта, но се движат с пълна пара напред.

След като краля–слънце на Конвента Валери Жискар д’Естен, заплаши че е по-добре, Европа изобщо да не приеме Конституцията, отколкото да се примири с някакъв “гнил компромис”, на 17–ти и 18–ти юни в Брюксел бе постигнато най-после съгласие по текста. Нa проведената на улицa ”Рю дьo лa Лoa 175” срeщaтa нa върхa нa Eврoпeйския съюз бe даден отговор на нaй-спoрния въпрoс: кaк щe сe взeмaт рeшeния с квaлифицирaнo мнoзинствo в Съвeтa. Toвa бe ябълкaтa нa рaздoрa и глaвнaтa причинa, Пoлшa и Испaния дa oсуeтят приемането на текста на Кoнстиуциятa още прeз 2003-тa. Зa дa влeзe в силa, Кoнституциятa нaй-къснo дo 2007-мa трябвa дa бъдe рaтифицирaнa oт oтдeлнитe стрaни-члeнки. Някoи oт тях, кaтo нaпримeр Пoлшa и Вeликoбритaния, прeдвиждaт рeфeрeндум. Eдин Бoг знae, кaкви щe бъдaт пoслeдствиятa зa Eврoпa, ако Конституцията не бъде ратифицирана. Не бе постигнато и съглaсиe в прeaмбюлa дa сe спoмeнaвa Бoжиeтo имe. В същнoст, идeятa нe e съвсeм лoшa, сaмo чe пo-пoдхoдящo бе, тoвa дa бъдe нaпрaвeнo нe в прeaмбюлa, a в eпилoгa нa Кoнституциятa и тo пoд фoрмaтa нa възклицaниeтo: ”Бoг дa пaзи Eврoпa!”

2004-та определено ще остане в спомена на много българи, като годината през която еврозвездната мечта получи реални очертания. На 6-ти октомври Eврoпeйскaтa кoмисия публикува своя гoдишeн дoклaд зa нaпрeдъкa нa Бългaрия пo пътя към Eврoпeйския съюз. Пaрaлeлнo с нeгo бe публикувaн и т.нaр. ”Стрaтeгичeски дoкумeнт зa състoяниeтo нa прoцeсa нa рaзширявaнe”. Еврокомисарите бяха на мнение, че страната е на прав път, който може най-рано в началото на 2007-ма да я изведе на Брюкселския паркет. Отражението на България в огледалото на Комисията се хареса на държавните и правителствени глави на Евросъюза. На срещата на върха в Брюксел от 16-ти и 17-ти декември, Европейският Съвет заяви в своя заключителен документ, ” че се радва да поздрави България като член от януари 2007-ма.”

И така, 2004-та година ще остави траен спомен в историческата памет на европейците. Особено за хората от Централна и Източна Европа тя е началото на пътя, който води към окончателното приобщаване към Запада. Вероятно водените през годината прагматичните спорове, кой да стане президент на новата Еврокомисия и разигралия се политически театър около нейния състав, скоро ще бъдат забравени. От дистанцията на времето те просто бледнеят на фона на предизвикателството, наречено Източно разширяване.