Стратегии на оцеляването

Дирята, оставена от Ницше в европейската култура, е така дълбока, че всеки сериозен размисъл върху модерната епоха почти неизбежно тръгва или стига до неговата диагноза за “мъртвия Бог”. Не прави изключение и германският поет и есеист Ханс-Юрген Хайзе, чийто том с есета, посветени на 33 ключови фигури на Модерността, също започва от мислителя с мрачния поглед и тежките мустаци. “Най-вярващият сред безбожниците” го нарича Хайзе и това не е само една красива фраза. Няколко десетилетия след смъртта на Ницше самият разговор за бог и вяра изглежда вече празнодумство. “Боговете не са мъртви. Мъртва е представата ни за тях”, казва Фернандо Песоа. А Самюъл Бекет контрира елегичната Соломонова мъдрост “Нищо ново под слънцето” с тривиалното си като прогноза за времето съобщение: “Слънцето, тъй като нямаше избор, не огряваше нищо ново.”

Ницше и Бекет стоят в началото и края на панорамния обзор на Хайзе, включващ само литератори (с изключение на художниците Де Кирико и Магрит). Есетата са групирани по географски и национален принцип: германски автори от Рилке до Енценсбергер, романски като Рембо, Валери, Сен-Жон Перс, Унгарети, Мачадо, Песоа, англосаксонски от ранга на Дикинсън, Елиът или Уилям Карлос Уилямс и дори няколко представители на Балканите – Сеферис, Вели Каник, Динеску. Авторовата селекция, в която преобладават поетите, естествено е напълно субективна и въпреки че текстовете на места се накланят твърде силно към литературния разбор и чисто познавателна описателност, като цяло Хайзе не изпуска от поглед целта си: да покаже човека “в лишената от трансцендентност празнота” на света, така както се отразява в произведенията на отделни творци.

Човекът и неговите маски

Повечето от авторите, подбрани от Хайзе, са типични представители на модерната епоха тъкмо с това, че по някакъв начин стоят с гръб към нея - не само неврастеничният мизантроп Рилке, за когото животът е просто фон за фантазията му, или неуравновесеният Езра Паунд, който изживява поезията като коректив на действителността и като свързва понятието за красивото с държавата логично стига до фашизма. Дори мачистката програма на Хемингуей “жени, лов, алкохол” се оказва с труд поддържана потемкиновска фасада, зад която се крие един дълбоко неуверен в себе си и в своето време човек. “За героите на Хемингуй не се очертава никакъв изход”, пише Хайзе. Същото се отнася и за техния автор. В отговор на въпроса защо трябва непрестанно да ловува, американският писател отговаря: “За да не си тегля куршума.” Но в последна сметка, както знаем, той се насища на лова.

Хайзе изказва предположението, че с неудържимия си устрем към войната и смъртта Хемингуей е копирал своя любим автор Стивън Крейн, един от пионерите на модерната американска литература, комуто Хайзе посвещава едно възторжено есе. Фактът, че Крейн и до днес не е така известен, “както би трябвало да бъде”, германският критик обяснява с това, че “Хемингуей – и с творчеството, и с живота си – заема значителна част от мястото, полагащо се по право на неговия предшественик и учител”.

И все пак антигероят Хемингуей продължава да минава за герой, защото въпреки всичко не спира да храни известни илюзии. Мотото на обезверените на сцената на модерната епоха е подсказано от Рилке: “Кой говори за победа? Оцеляването е всичко”, пише той. Различни са само стратегиите за оцеляване. Сред най-интересните, които срещаме в книгата на Хайзе, е въображаемото мултиплициране на личността, практикувано с такова густо от испанския поет Антонио Мачадо и португалския му колега Фернандо Песоа. Мачадо създава бъкащата от противоречия фигура на учителя по гимнастика Хуан де Майрена, който вместо физическите упражнения предпочита високата материя на философията и поетиката и който обича да жонглира с абсурдите на живота и “мисловния вакуум”. Докато Майрена е инкогнитото на Мачадо, счетоводителят Бернардо Соареш е двойникът на Песоа – главният, но не единственият от многобройните му хетероними. Книгата на Хайзе е озаглавена “Разпределителна гара на чуждия живот” и това заглавие се изпълва със смисъл едва когато узнаем, че идва от перото на Песоа, един автор, който открива себе си във всяка креатура, но не и в собственото си аз, тази “разпределителна гара на чуждия живот”. Този писател, чийто безлично равен живот представлява удивителен антипод на неговото динамично творчество, се пита: “Какво друго му остава на един гениален човек освен самият той да се превърне в литература?” Хайзе посочва, че докато Мачадо се размножава в творчеството си, без никога да пропусне едно намигване към аудиторията, маските на Песоа са резултат от непоносими душевни мъки. Той не публикува нищо през живота си явно от страх, че ще трябва да разкрие пред публиката истинския си лик.

Човекът след края на маскарада

Съществуването на много други от творците, портретирани от Хайзе, преминава в подобна игра на криеница със себе си и с другите. Томас Стърнс Елиът, американецът, който се преобразява в “сто и петдесетпроцентов” англичанин, твърди, че “развитието на твореца се състои в непрестанното заличаване на собствената му личност”. Хайзе го обрисува по следния начин: “Много повече отколкото това се удава на Езра Паунд, стараещ се да превърне своите Personae (стихосбирка от Е. П.; в първоначалното си значение латинската дума “персона” означава “маска”) в носители на драматични импулси, неговият питомец Елиът успява да се разрои на цял ансамбъл от мърморещи, резоньорстващи и жалващи се части и по този начин да привлече вниманието към себе си.“

Своето място сред хората не може да намери и Емили Дикинсън, голямата американска поетеса, която от трийстата си година започва да се облича само в бяло (“вечната булка” я нарича Хайзе) и която, затворена в себе си и в своята стая, прекарва живота си в писане на поезия и писма. Приживе, може би в пълно съзнание за своята радикална модерност, тя публикува едва десет стихотворения – от общо хиляда седемстотин и деветдесет, сред които и това:

Аз съм никой. Кой си ти?

Ти също ли си никой?

Тогава става чифт от нас.

Но ти си трай. Кой ги знай?

Ще ни изгонят май.

Как ужасно е да бъдеш някой!

. . . . . . . . . . . .

Дотук ставаше дума за маскарада на Модерността, за това кой каква маска си слага. Самюъл Бекет обаче, убеден, че мисълта за оцеляване е химера, смъква всички маски, за да покаже човека в голотата на неговата екзистенциалност: “Всички очакват Годо - бог, отвъдното, нищото или просто следващия ден.” На моменти Владимир и Естрагон забравят дори, че чакат. Фигурите на Бекет стоят извън всякакъв социален и исторически контекст, встрани от човешкото общежитие. Репликите на ирландско-френския писател са жалони по пътя на нихилизма и безсмислието: “Няма нищо по-реално от нищото”/ “Щом на човека му липсват думи, той може да си послужи с мълчание”/ “Като си помислиш, когато човек не е вече млад, когато не е още стар, че човек не е вече млад, че не е още стар, това може би е нещо.”

В края на своето есе (и на книгата си) Ханс-Юрген Хайзе се осмелява да надникне в главата на Бекет, за да ни покаже онова, което според него Бекет не е смеел да признае на света, а може би и на самия себе си. Хайзе смята, че Бекет ни е казал откровено мнението си в своя ранен роман Мерсие и Камие. В един малък диалог Мерсие пита своя другар: “Какво сме му сторили на Бог?” Камие отвръща: “Отрекохме се от него.” На което Мерсие възразява: “Не ми разправяй, че е толкова злопаметен.” Тук негативната теология на Бекет не изглежда така безутешна както в по-късните му произведения. Но дали това е цялата истина за човека Самюъл Бекет?

Стоян Гяуров

Hans-Jürgen Heise. Rangierbahnhof fremden Lebens