Солунските братя в нова светлина

“Тази книга кръжи около братята Кирил и Методий.” Книга от германски автор, която започва с това обещание, може да бъде сигурна в интереса на българския читател. А вероятно и в подозрителността му, след като общественото разстройство, предизвикано от баташкия епизод, показа колко лабилно и уязвимо е българското самосъзнание. Но “Славянският език в богослужението” на реномирания историк Готфрид Шрам със сигурност ще бъде балсам за истеричното нашенско его.

Шрам осветлява делото на солунските братя в един по-широк времеви и географски контекст “отколкото е обичайно в досегашната дискусия”, поставяйки ударение върху ранните контакти на славяните с християнството и значението им за създаването на глаголицата и черковно-славянския език. Шрам е специалист по източноевропейска история, а не филолог и отлично съзнава рисковете, на които се излага. Но той превръща своя хандикап в предимство, като се осмелява да обхване в полезрението си целостта на езиковите, културните и историческите явления, свързани с пред- и следисторията на възникването на славянската писменост. Монографията му е наситена с нови или пренебрегвани досега идеи, хипотези или направо спекулации, някои от които са били предмет и на предишни негови работи. Мисля, че по две направления, бесите като трансмисия за покръстването на славяните и кавказката връзка при създаването на глаголицата, изнесеното от Готфрид Шрам се покрива с надеждата му да допринесе за изясняването на някои феномени, “монополизирани от славистите и византистите”.

Досега бяха известни само няколко района, където се осъществяват първите контакти на славяните с християнството: Фриули (североизточна Италия), византийските и християнските градове по адриатическото крайбрежие и Константинопол. Шрам добавя към тази картина един важен щрих. В онази планинска област, където днес минава българо-сръбската граница, нахлуващите славяни попадат на два християнизирани народа, живеещи в “уникална симбиоза” – бесите, които Шрам идентифицира като предшественици на албанците и затова нарича протоалбанци, и проторумънците. Срещата с това “остатъчно християнство” в сърцето на езическите Балкани оставя следи в славянския речник, върху които авторът гради своята теория. Тук славяните за пръв път виждат например черкви и манастири. Думата "кирко" те усвояват като "църку" и я препредават на останалата славия; в българската си среда тя приема формата "църква/черква".

Следващата стъпка в реконструкцията на Шрам го отвежда до предположението, че под влиянието на своите нови протоалбанско-румънски съседи някои славяни също започват да се покръстват. Той е в състояние да подкрепи своето наблюдение само с три думи - "църку", "купетра" и "комкане", - които той смята обаче за извънредно показателни. “Ако още преди Кирил ´комкане´ (от communicare), една дума от северния, латинския културен пояс е била стигнала до Солун, тогава би могло да се заключи, че още към края на 8 век в този пояс е имало славяни, които са се причестявали.” Идеята е, че докато понятието за черква е било достъпно и за външните наблюдатели, то тайнството на светото причастие предполага познаването му, а разпространението на съответното понятие, комкане, е имало смисъл само между християни.

Шрам не спира дотук, а се поддава на изкушението за една, по думите му, “предпазлива хипотеза”: дали славянските езичници не са възприели от първите албанци и румънските номади не само вярата им, но и техния културен модел? При албанските и румънските християни богослужението се е извършвало на собствения им език; дали новопокръстените славяни не са искали същото и за себе си? Славянската меса предполага обаче наличието на писани текстове. “Ако протоалбанците са използвали както е най-вероятно някаква адаптация на латиницата, отчитаща специалните звуци в езика им, тогава налице е бил модел, който един друг народ лесно би могъл да последва.” Тук Шрам изглежда хвърля мост към делото на Кирил и Методий.

През първата половина на 9 в., при царуването на Крум и сина му Омуртаг, границите на българското царство се изместват все повече на запад. Гоненията, на които са подложени християните, принуждават бесите да потърсят спасение в пристанищния град Дирахион, последния бастион на византийците в южната част на Адриатическо море. Следвайки нишката на споменатите по-горе думи, Шрам изказва предположението, че трябва да е имало и още един бежански поток, отвел християнизираните славяни в Солун, един космополитен град със значително, ако не и преобладаващо славянско население. Авторът припомня, че Византия е била многоетническа империя, затова не е чудно Кирил и Методий да са познавали до тънкости славянския, езика, който се е чувал най-много по улиците на града; на българския читател прави впечатление, че Шрам говори за славянски език, а не за македонски, както е прието в западното езикознание. “Вероятно би могло да се приеме, че двамата братя са били колкото гърци, толкова и славяни. Защото в една многоезична империя, под една-единствена обща културна обвивка, това не би било противоречие.” На друго място Шрам задълбочава мисълта си, отбелязвайки, че представата, според която човек трябва да принадлежи към една или друга националност, е “опит за насилствено вкарване на света на 9 в. в корсета на 19 и 20 в”. В семейството си двамата братя сигурно са разговаряли на гръцки, но по всяко време са могли да потънат в славянската среда без да се открояват като чужденци. “От тази двойна идентичност произтича световноисторическата роля на солунските братя.” Така елегантно и логично, като измества вниманието от етноса към културата, Шрам снема остротата на проблема, какви са били по народност Кирил и Методий, показвайки, че от един погрешно поставен въпрос трудно може да се очаква верен отговор.

Тук, в Солун, прекъсва нишката, която Шрам извежда от старопланинските убежища на бесите и проторумънците. Той предполага, че много скоро след пристигането си в града пришълците са се претопили сред сънародниците си, на които християнството е било чуждо. Но ако не със славяните, какво им е пречило да се сближат с едноверците си? Авторът подминава тази възможност и заключава, че творческите импулси за житейското си дело солунските братя са получили не от местната славянска общност, а от друго място. Споменатият мост към славянската книжовност се оказва мираж.

Глаголицата представлява рязко скъсване с гръцката традиция. Търсейки отговор на въпроса защо и как е станало това, Готфрид Шрам се добира до ключовата хипотеза на своята работа, а именно, че непосредствения импулс за историческия си проект Константин получава от запознанството си с двете кавказки азбуки, арменската и грузинската, създадени през 4 в. от гениалния арменски първоучител Месроп Маштоц. Според почти криминалистичната възстановка на Шрам това станало по време на пребиваването на Константин в оглавявания от брат му манастир Полихронион във Витиния, а главният посредник за осъществяването на кавказката връзка бил грузинският монах Иларион, “една голяма фигура на източното християнство”. Германският историк не е първият, забелязал значителното структурно сходство между глаголицата и кавказките азбуки, но той е първият, който извървява докрай този път: Шрам подчертава, че само благодарение на образеца, създаден от Месроп, може да се разкрие в пълна мяра културно-историческото значение на делото на солунските братя.

Съответствията между славянската и кавказките писмености авторът синтезира в пет точки, три от които са съществени: създава се едно радикално ново писмо; налице е стремеж към покритие между звук и буква – нещо нетипично за гръцката и латинската писмена система; и трите азбуки съдържат закодирани препратки към по-стари писмености, вписвайки се по този начин в един общ религиозно-исторически контекст. Извънредно любопитно е например тълкуването на Шрам за мотивите, накарали Константин да заимства буквата /ш/ от еврейската азбука. В ушите на гръцкия културен елит славянският език, особено характерните шиптящи звуци имали грозно звучене. Тъкмо един от тях обаче Константин експонира, напомняйки, че Бог използва /ш/, когато говори на Мойсей, а еврейската дума "шиболет" (нишан, белег) служи за езикова проба (Съдии 12: 4-6). Така, уж презряното шиптене се покрива с аурата на нещо достопочтено, свещено. “Дали Константин не е избрал тази буква именно като шиболет, за да засрами онези, които не са могли да произнесат едно /ш/?”

Както е известно новата писменост и новият черковно-славянски език, създадени от Константин за всички славяни, но с непосредствената цел да се насърчи християнизирането на България, намират приложение първо в Моравия. Докато глаголицата, която на пръв поглед няма нищо гръцко, е духовно творение, кирилицата, която цар Симеон въвежда в България, и която демонстративно носи гръцкия си характер, се опира на държавния резон - на амбицията на Симеон да стане император на два народа, българи и гърци. Кавказкият модел се оказва така привлекателен за Константин, защото му показва изхода от неговите лутания: да създаде едно напълно оригинално ново писмо, което без да дезавуира гръцкия си дух ласкае (продължава и до днес да ласкае) националното самочувствие на българите. Имперската програма на Симеон му налага други приоритети: очевидната зависимост на кирилицата от гръцкото писмо е желана от него, защото – както подчертава Шрам - той смята, че това му улеснява пътя към трона на Византия.

В продължение на немалко време България може да си позволи лукса да има две азбуки. Но бъдещето принадлежи на писмото, наречено на името на Кирил, защото то би било немислимо без неговия принос. В новопокръстена Русия българската писмена култура навлиза с буквите на кирилицата, докато със западането на Първото българско царство глаголицата отстъпва все повече на запад – към Охрид, а оттам към Хърватия, която в продължение на векове е последният бастион в литургията, а донякъде и в литературата на великото дело на светите Кирил и Методий.

Gottfried Schramm, Slawisch im Gottesdienst. Oldenbourg

stojan.gjaurov@dw-world.de