Световен икономически форум в Давос

И това Карл Маркс го е предсказал: парадът на звездите като най-висш стадий на капитализма. Преди 35 години Световният икономически форум в Давос стартира като бонбониера за свежи политически идеи, както се изрази тогава философът Джон Сърл от Бъркли. На последаната среща бонбоните бяха с ликовете на Шарън Стоун, Ричард Гиър и Анджелина Жоли. Тъкмо тези звезди затъмниха всякакви там шираковци, шрьодеровци и блеъровци, да не говорим пък за още по-малко известните икономически босове, познати само сред онези, които се интересуват от индекса Дау Джонс. Шарън Стоун само за десет минути събра един милион долара за Африка – такова темпо доста ще поизпоти Герхард Шрьодер, чиято помощ за жертвите на цунамите в размер на половин милиард евро все още се гуши някъде из огромната дупка на държавния бюджет. Това си е истинска оргия на благородството и добротата, капитализъм като надпревара между благотворителите. Така че разните му там членове на Атак, разните му антиглобалисти, събрали се в Порто Алегре като Контра-Давос, сигурно са се изяли от яд, задето така коварно им откраднаха шоуто. Форумът в Давос е най-шик партито на света, а на всичкото отгоре върши и разни добрини. И въпреки това нека ми бъде разрешено да му помърморя. Би било добре в Давос да има по-малко шик и повече ”силни решения”, за които се говори в мотото на форума. Защо, например, само една сесия беше посветена на Ирак в навечерието на изборите, които уж трябва да променят целия Близък Изток? И само един семинар за тероризма, който е сграбчил в ноктите си почти целия свят. И дали не е възможно малко да се разхлаби прочутият давоски консенсус, който подсигурява уютното чувство за общност срещу цената на цяла лавина от клишета и баналности? Е, Световният икономически форум явно няма да се откаже от фантастичната рецепта на своите успехи: ”Правим-струваме, само да не ядосаме някого!” Ето защо нека му отправим следното скромно предложение. Ако е възможно в някое ъгълче на огромния Конгресен център да бъде оградено карантинно помещение. Тъкмо там професорите и плутократите, капиталистическите акули и дори неколцина политици биха могли, далеч от любопитни погледи, наистина да поспорят за същинските ”силни решения”. Докато в официалния салон се обсъждат помощите за развитие, в това помещение може да се разсъждава над въпроса защо дори най-огромните помощи (например за Африка) не водят до никакво развитие. Защо глобализацията е не от Лукаваго, а представлява най-прекият път към благоденствието. Защо данъкът върху борсовите спекулации е глупост. И защо, както каза Тони Блеър, същинската отговорност на големия бизнес е не друго, а ”сделките и печалбите”. Ето, над такива въпроси участниците биха могли да поблъскат глави (без да ги чупят, разбира се), а накрая, изтощени, но обогатени с нови идеи, да се присъединят към купона в официалния салон и дори да потанцуват. И, кой знае, в тъмнината човек може да напипа дори самата Шарън Стоун.