Решението на Брюксел - наказание или шанс за България?

Ключ към отговора на този въпрос даде регионалният министър Асен Гагаузов още през февруари, когато акредитацията на ръководената от него агенция по ФАР беше временно отнета, а парите - временно блокирани. Тогава той успокои, че вместо европейските винаги можем да изхарчим български бюджетни пари, и произнесе крилатата фраза: „Животът е по-силен от всякакъв ФАР и всякакви ИСПИ”. Днес трябва да признаем, че министърът излезе прав – животът „по български” се оказа по-силен от живота „по европейски”.

Опростено днешната ситуация изглежда така. Едни хора, чиито приятели сте се натискали да станете, искат да ви дадат безвъзмездно едни пари, за да свършите с тях нещо полезно. Само трябва да спазвате простите правила, които сами сте приели. Като: да не изхарчите парите за нещо друго, да не ги раздавате с предимство на вашите роднини, приятели или съпартийци, да свършите работата в срок и т.н. Нещо като да си миете редовно ръцете и да не се ръкувате с хора, които не си ги мият. Какво правите вие?

Безхаберие без правила

Най-напред по стар навик, макар непрекъснато да се оплаквате колко сте бедни, се мотаете до безкрайност, така че за част от парите не стига време даже да си ги поискате. Спомнете си например, че въпросните 220 милиона евро се губят защото предприсъединителната програма ФАР изтече, при това цели 2 години след присъединяването към ЕС. Парите „изгоряха”, защото някой дори не е смогнал да ги поиска навреме и по правилата – нито преди, нито след.

За други стотици милиони по същата програма проекти има, но изпълнението им е така закъсняло и забатачено, че и тези пари най-вероятно ще „изгорят”. По друга, пак предприсъединителна програма – ИСПА, оказва се, за 8 години са използвани само 20 % от предлаганите ни даром средства.

Въобще - хронично безхаберие. Но това е по-малкият проблем. Защото освен не навреме, нещата често пъти стават и не по правилата. Волно или неволно, користно или безкористно се случва парите да се изхарчат не за това, за което са получени, или да отидат, не при когото трябва. Достатъчно е да си спомним примерите в пътния фонд и САПАРД. По-важно е обаче, че няма достатъчно гаранции за спазване на правилата, че изглежда не е трудно те да бъдат заобиколени.

Виновни няма, отговорни също

Още по-важно е, че дори, когато нарушенията са очевидни, обикновено виновни няма. Спомнете си само колко дълго и упорито двама министри отричаха, прикриваха и замазваха „подвизите” на бившия шеф на пътния фонд, известен като Батко. Днес той и подобните му още са на свобода, а министрите са си министри.

Затова нещата изглеждат така: твърдите, че, както сте обещали, си миете редовно ръцете, но под ноктите ви се вижда мръсотия, а наоколо смърди от нечистоплътните, с които си дружите. Като ви направят забележка, първо недоумявате как така и защо, после заемате страдалческа поза на несправедливо обидени и наказани и накрая минавате в контра-атака и обвинявате дарителите си, че прилагат двоен стандарт. Размахът на нахалството в случая може да се сравни само с размаха на безотговорността.

Театрото, което видяхме тези дни, естествено е само за пред местната публика. Нали идват избори. Макар че и тук едва ли ще свърши работа. Както се оказа, българите, които вярват на европейските институции, са три пъти повече от българите, които вярват на българските институции. За да тръгне обаче реално животът тук „по европейски”, трябва закъснялата твърдост и взискателност на Брюксел да продължи. Затова решението от миналата седмица не е „наказание” за България и българите, а шанс за спасителна промяна.

Иначе се страхувам, че животът „по български” може да се окаже по-силен не само от „всякакъв ФАР и всякакви ИСПИ”, но и от „всякакви САПАРДИ и всякакви оперативни програми”.