Рецензия за стол и актьори

Теди Москов има уникалния талант да изобразява хора чрез вещи и вещи чрез хора. За целта, естествено, му трябват подходящи вещи и подходящи хора. В постановката по ”Краля на елените” от Карло Гоци няма нито особено много вещи, нито чак толкова подходящи хора. Въпреки това спектакълът стана, публиката през цялото време се смееше така, както обикновено зрителите по цял свят се смеят на каскадите от хрумвания у Теди Москов, а аплодисментите в края бяха дълги и от сърце. По въпроса за вещите, почти единственият материал, изплозван от сценографа Леонард Моис-Капон, беше хартията. Това изключително пестеливо и изчистено решение е съвсем в хармония с режисьорската концепция за спектакъла: леко, ефирно, бързопреходно. Въображението на Тези Москов и на Леонард Моис-Капон съживява рамките с опъната върху тях бяла хартия, върху, зад и пред които се разиграва целият спектакъл. С няколко щриха хартията се превръща ту в женско тяло, ту в елен, ту във врата или в телевизор, а върху тези символични и буквални екрани актьорите с глави и крайници проектират образите, създадени от режисьора – както често при Теди Москов, марионетни, мозаечни, разпадащи се герои от комедиа дел арте. Тъкмо тук започват (но и свършват) проблемите с тази постановка, които навярно, освен режисьора, би забелязал само добрият познавач на театъра марка ”Тезди Москов” или някой много взискателен критик: дармщадските актьори непрекъснато се задъхват в опита си да догонят фантазията на своя режисьор, ставите им, тяхната двигателна и телесна култура сякаш не са пригодени за изискванията на Москов, а от време на време като че ли и малко ги е срам да изпълняват стряскащите указания на режисьора. ”Така де,” сигурно си казват някои измежду тях, ”ние сме възрастни и сериозни хора, с трудови договори и синдикални права, с работно време от 9 до 17 – откъде-накъде ще трябва да се държим като маймуни, да разсмиваме публиката извън мярата на приличието и като капак на всичко - да нарушаваме трудовия кодекс?”. Камен Дончев, който има нелеката съдба да се грижи за пластиката им, е направил малко чудо от този доста вдървен актьорски потенциал. Специално Герд К. Вьолфле (Панталоне и още няколко роли) очевидно няма проблеми с тялото си и със сценичното пространство, а на моменти дори напомня много на Кръстьо Лафазанов. Иначе сценичните хрумвания на режисьора се редуват в обичайното бързо темпо, така че публиката не винаги насмогва да следи алюзиите, препратките и асоциациите му. И в този спектакъл бъка от закачки с Холивуд и с телевизията, от волни или неволни цитати по ”Монти Пайтънс”, от комиксови сценки и, разбира се, от иронични реплики към ”сериозния театър”. На фона на мейнстрийма на този сериозен театър в Германия, постановката на Теди Москов предлага нещо много освежително и леко позабравено: игра, ситуационен хумор и спонтанност. На същата вълна са и другите двама български съмишленици на режисьора: художничката по костюмите Свила Величкова, решила външното присъствие на образите в един пъстър и гротесков ключ, и композиторът Антони Дончев, чиято музика поставя дискретни, но запомнящи мелодични акценти.

Какво може да направи един добър режисьор с няколко актьори и един стол на сцената? В Дармщад Теди Москов показа, че може да направи претъпкан автобус, детска люлка с роднини наоколо, гондола с гондолиер, арфа с арфистка... За един обикновен стол това никак не е малко. Какво ли щеше да бъде, ако и актьорите бяха по-навити?