Приток на емигранти от Африка към Европа

Една от популярните напоследък тези гласи: Европа носи вина за смъртта на африканските бежанци по бодливата тел край испанските ексклави. Европейците убивали по различен начин. Те стреляли на месо, когато бежанците щурмуват тяхната крепост на блогаденствието, но още по-лошото било, че тъкмо те били криви за мизерията, която кара африканците да си търсят късмета другаде по света. По-нататък тази обвинителна тирада изтъква, че търговската политика на Европа съсипвала препитанието на много хора, защото ЕС хвърлял на африканските пазари огромни количества храна на дъмпингови цени и по този начин лишавал от хляб тамошните сляни, разорявал цели региони и превръщал хората в бежанци. В крайна сметка строгата емиграционна политика на европейците не оставяла на тези хора никакъв друг избор, освен да щурмуват телените заграждения около Сеута и Мелия и дори да намират смъртта си там. Противоположната теза, която е също толкова плоска и плакативна, стоварва цялата вина върху Африка. Според нея младите хора в разцвета на силите си бягат към чужбина заради некадърните правителства, корумпираните политици, мързеливите елити, мародерстващите банди, епидемиите и катастрофите. Трафикантите ги насочвали по забранени пътища, а зад гърба им оставали слабеещи, изпосталели общества, често пъти тиранизирани от одъртели деспоти, които не са способни на никакви реформи. Африка, смятат привържениците на въпросната теза, е на път към самоубийството. И двете описани твърдения са погрешни, макар че съдържат по зрънце истина. За мизерията в Африка и за злощастната съдба на бежанците има много причини и много виновни – както в Европа, така и в самата Африка. Тъкмо поради това ситуацията е толкова сложна и почти нерешима. Наистина, в много африкански страни (макар и не във всички), на власт са корумпирани елити или пък се водят граждански войни между отделни кланове и банди наемници. Много региони вече не могат да изхранват непрекъснато нарастващото население. Чудно ли е тогава, че семействата пращат синовете на път към доматените градини на Испания с надеждата за някакви пари. Там, където обществото не работи, най-силните си тръгват. Но това не оправдава Европа. Защото нашата икономическа политика влошава допълнително положението.

По-нататък авторката на статията в Ди Цайт Петра Пинцлер изброява и примери: обезщетения за производителите на захар в ЕС и никаква загриженост за африканците; почти безплатен риболов в териториалните води на Сенегал и Гвинея, европейски плодове и други субсидирани европейски храни на дъмпингови цени по африканските пазари.

Но нашето заслепение не се отнася само до икономиката, пише по-нататък Ди Цайт. Европа все още извръща поглед, когато в някоя африканска страна даден диктатор си разиграва коня. И в същото време ние се оключваме и не предоставяме на емигрантите никакъв шанс да избягат от мизерията. През изминалите столетия самите европейци са имали доста по-добри възможности и мнозина от тях са се отправяли към Америка. Разбира се, Европа не може да поеме всички измъчени хора на земното кълбо. Със сигурност няма скоро да бъдат намерени и ефикасни решения на проблемите със съседния континент. Стратегията на ЕС към Африка, представена тези дни от комисаря Луи Мишел, признава тези фекти и предлага редица смислени регионални проекти. Но това не е достатъчно. Честна реформа на захарния пазар, повече добра воля в селскостопанската политика, истински отстъпки в преговорите за световната търговия и обща европейска политика по проблемите на имиграцията, която не се ограничава само до лагери за репатриране – ето какво още е необходимо. В противен случай просто не обвинението, че Европа носи част от вината за африканската мизерия, може да се отхвърли.