Призма

”Добър ден, тъга, сбогом Саган” – с тези думи Франция се раздели в края на септември с една от най-известните си съвременни писателки. Не само френските всекидневници, отбелязали смъртта й, припомниха заедно с това меланхолно-провокационния заряд на нейните книги. Изтеклата седмица прибави още едно скръбно ”сбогом” – европейската и световната култура се простиха с Жак Дерида, ”трудното дете” и ”опакият мислител” на двадесетото столетие. In memoriam Жак Дерида и Франсоаз Саган е и днешната тема в Призма – ретроспективен поглед към предизвикателствата, заслугите и определящото им различие.

Известността му отдавна надхвърля университетската аудитория – може би не на последно място и защото неговата радикална философия разединява мненията и непрестанно разпалва дискусии. Гениален обновител, смятат, едни, позьор, който с неразбираемите си текстове се опитва да ни води за носа, опонират други. Скандална, във всеки случай, е историята с почетната докторска титла на Дерида през 1992 година – четирима достопочтени професори от Кембриджския университет не желаят да му се отдаде подобна почит; филсофското му ечение било ”шарлатанство”, смятат те. Титлата му е присъдена – напук на тях, както и на други негови колеги, които шушукат, че теорията на този евреин, роден в Алжир през 1930 година, е ненаучна, защото заличава всяко различие между ”вярно” и ”неверяно”.

В продължение на близо 30 години, до 1998 година седмичните му лекции в Сорбоната са един вид неофициално средище на интелектуален Париж. Жак Дерида превръща катедрата в мястото, където в хода на изпълнената с тънки парадокси реч бавно изкристализират идеи. Той не стига до същината на въпроса, демонстрира тезата си, че знанието е само неясна представа. ”Просто си задавам въпроси, това е всичко”, пише Дерида за философските си трудове. И допълва: ”Какво променя това? Може би всичко. Може би – нищо.”

Епохалните му трудове – ”Писмеността и различието”, ”За граматологията” са публикувани през 60-те години – тогава, когато философските му съмишленици Мишел Фуко, Жак Лакан и Жил Дельоз са отдавна вече покойници. ”Започнаха все по-често да ме третират като единствено оцелял”, пише Дерида в едно от последните си съчинения. В СЩ неговата теория на деконструктивизма е далеч по-популярна, отколкото в Европа. В Америка той става идол на интелектуалното бунтарство и съпротивата срещу авторитарното мислене. Дерида поставя под съмнение западната метафизика, според него тя се гради на погрешното предположение за истинното и непоклатимо значение на думите и понятията. Предпоставя, че литературата, музиката, изкуството, архитектурата носят много значения, които авторът може би не непременно търси и осъзнава, че е невъзможно, с други думи, да се разкрие окончателното, единствено вярно значение на текста. Деконструкцията предполага непрестанно, поетологическо, несвърщващо питане – ”разглобяване” на текста до най-скритите извивки на значенията, строежа на изречението, етимологията. Тук няма категориални различия, резултат и цел; има само различаващо, знака, който се врязва в аморфния свят и отделя нещото от всички други неща. Идеята, че дадено мислене може да е интересно, ако и да е невярно, е принципно силна в тази теория.

През 1980 година, току-що в късна възраст защитил докторската си дисертация, Дерида говори за ”противоречивото чувство”, което изпитвал: ”Седмици или месец след смъртта ми от мен няма да е останало нищо.” През лятото на 2004 година, вече белязан от болестта, споделя: ”Да бъда щастлив и същевременно да оплаквам дебнещата смърт, за мен е все същото.” Политическият му ангажимент в полза на силна Европа, съпротивяваща се на глобализацията, неочаквано го свързва с Юрген Хабермас – връзка, която само две десетилетия преди това би била просто немислима. След първата война край Персийския залив Дерида започва да заема все по-важно място в европейското мислене. Нарастващото дистанциране на Европа от идеологията на американското господство в света доста успешно вгражда, изглежда, деконструктивизма в европейското мислене – като признаване и приемане на противоречия, като отрицание и недоверия към всяка афирмация. С това, ако не и с друго, за което още не знаем или пък не можем с положителност да знаем, Жак Дерида несъмнено остава и след смъртта.

”Смъртта, последвала живота и творчеството й, които бяха колкото приятни, толкова и пропиляни, беше скандална само за самата нея.” Тази автоепитафия на Франсоаз Саган, поместена приживе в оригиналната литературна енциклопедия на Жером Герсен от 1988 година, не е цитирана така често, както други ”саганизми”. Например този, че по принцип намира ”уискито, фераритата и хазарта за далеч по-забавни от плетивото, домакинството и спестяванията.” Отвращението й към ”плетивото” датира, впрочем, горе-долу от времето на непокорната й младост, когато вместо да изтърпи наказанието на заможните си родители и да зубри за изпити, 19-годишната Франсоаз за броени седмици нахвърля първия си роман – безпардонните записки на капризно младо момиче, което се заплита в лековати приключения, играе си на любов и всъщност е обзето от непреодолимата си модерна мирова скръб. Впрочем, заглавието ”Добър ден, тъга”, както и много от заглавията на по-късните й книги като ”Малко слънце в чаша вода”, са заимствани от стихове на Пол Елюар. ”Най-голямата ми мечта винаги е била да пиша стихове”, споделя авторката.

Смъртта на Франсоаз Саган, постигнала я в Хонфльор на 69-годишна възраст след бурен, скандален и самоубийствен живот, живот на екстравагантни скорости, алкохолни делириуми и хронична меланхолия, систематично потискана и засилвана от кокаина, накара мнозина да си припомнят не толкова този живот, колкото предизвикателствата и предизвикателната творческа биография на писателката. Европейският печат й отдели специално внимание, почете паметта й с многобройни спомени, анализи, статии, критики. Впрочем, за още незабравеното, взривоопасно въздействие на най-известната й книга ”Добър ден, тъга” от 1954 година не пропусна, макар и злостно да напомни дори католическата църква: опакована във вид на ”помен”, в L’Osservatore Romano излезе остра критика срещу Саган. Писателката, представена като яростна бунтарка с наклонност към хазарта и риска, книгите й – стилистично несъмнено изящни, но вдъхновени от ”вътрешна пустота” и превърнали авторката в духовна водителка на ”неколцина лекомислени и отегчени младежи”.

Отмъстителното настървение е ако не друго, то психологически донейде обяснимо. Дебютната книга на Саган ”Добър ден, тъга” – романът, отразил духа на екзистенциализма, излиза първо в тираж 4200, до края на 1954 година тиражът е вече 250 хиляди, малко по-късно надхвърля един милион. Преведен на 22 езика, отличен с наградата на френската критика, този роман действително превръща Франсоаз Саган в култова фигура на поколението. През 1958 година той е екранизиран, световният му успех става явен и безспорен – освен може би само за предубедените пазители било на религиозния морал, било на литературната скука. Вярно е, че следващите й книги: ”Известна усмивка” от 1956, ”В един месец, в една година” от 1957 и ”Обичате ли Брамс?” от 1959 са окачествени малко пренебрежително от критиката като ”лековати” и ”повърхностни”. Незавимо от това имат огромен успех сред читателите – за също тъй огромно неудоволствие на враговете, които Франсоаз Саган си създава с упоритото си нежелание да се подчинява на каквито и да било конвенции. Загадката на успеха й?

”Тя е по-важна от книгите си, по-известна от героите си”, писа вестник ”Либерасион”. На тази оценка не може да се възрази – Франсоаз Саган проповядва и живее разкрепостената, волна личност – свобода, която си позволяват малцина, но която се превръща в заразителен пример за мнозина.