"Призма": културни вести

Има ли наистина нещо общо между математиката и литературата, докосват ли се някъде тъй различните им светове, къде са допирните точки? Към този любопитен въпрос насочва френският автор Марк Пети в новата си книга “Изгубеното уравнение” – една необичайна биография, пресъздаваща двойния портрет на баща и син, на литератора Алфред Дьоблин и математика Волфганг Дьоблин. Има ли ли са какво да си кажат двамата – бащата, прославеният писател и синът, гениалният мислител? Отношенията между тях са по-скоро дистанцирани, обременени от обстоятелствата, особено след като през 1933 г. сравнително заможното еврейско семейство Дьоблин емигрира в Париж и се сблъсква тук едновременно с антигермански и антисемитски настроения. Волфганг, защитилият дисертация математик и редник от френската армия, е на 25 години, когато след настъплението на германските части и за да не попадне в ръцете на нацистите, които ненавижда, слага край на живота си в малко село в подножието на Вогезите. Преди това обаче той е изпратил във френската академия на науките сензационно математическо изследване. Находката, открита през 2000 г. в архива на френската академия е повече от неочаквана – в постъпилата през февруари 1940 г. пратка на Волфганг Дьоблин става дума за продължение на уравненията на руския математик Андрей Колмогоров, за математическо изчисление на случайността. Връщайки се по следите на сензационната находка, германистът Марк Пети очертава същностната връзка, която извън родството, обединява бащата и сина. Случайността, обстоятелствата, съдбата – какво всъщност определя човека? Това е въпросът, който най-силно вълнува писателя Алфред Дьоблин. Предизвикателство за него е преди всичко невероятната едновременност на събитията в модерното време. Дьоблин поставя нови литературни мащаби; той не описва, той прави монтажи. Големият му роман “Берлин Александърплац” е един вид опит да се детерминира случайността. Алфред Дьоблин, бащата, пише биографът Пети, прави същото, което и синът, само че в областта на романа. Случайността и необходимостта – как трябва да бъде организиран един разказ, за да бъдат обединени те, без да се губи основната нишка, за бъде доловимо във всеки един момент от разказа, че в същото това време някъде другаде се случва нещо друго?” Покрай вълнуващото духовно родство, което постепенно, градирайки напрежението разкрива, “Изчезналото уравнение” очертава и драматичната съдба на две поколения германски евреи в епохата между двете световни войни.

На 2 ноември 1975 г. на плажа в Остиа е намерен човек, пребит до смърт и обезобразен до неузнаваемост. Едно от най-бруталните тежки криминални престъления в Италия през 70-те години. Жертвата е неудобният критик на обществото, писателят и кинорежисьорът Пиер Паоло Пазолини. Реакциите към мистериозното му убийство са противоречиви: потрес, мъка, злост, злорадство. 30 години след смъртта на Пазолини за него си спомнят мнозина: приятели, почитатели, съмишленици, критици на големия визионер и радикален мислител. Предусещал ли е още на времето сегашната глобализация на света? Какво е останало от дръзките му утопии? “Особено през последните години ми харесва да го виждам в ролята на последния голям пророк, казва Бернардо Бертолучи. А той беше пророк, защото съвършено и болезнено разбираше всичко, което идва и което ще дойде, включително до наши дни.” Пазолини предрича началото на нова епоха: епохата на глобализирания свят и господството на потребителството, стандартизацията и привидността. Изпълнен с ненавист към буржоазията, смята, че тя отдавна е обучена да използва постянното потребление като наркотик, да представя олекотените нрави за непринуденост и толерантност. Но човешко ли е, пита Пазолини, всичко да се превръща в стока и всеки потребител – в гражданин на света? “Творчеството ми е белязано от дълбока и инстиктивна омраза към положението и държавата, в която живея, пише той, нямам контакти с народа, нито пък с интелектуалците.” Художник, режисьор и поет, борец на всички фронтове – за съхраняване на архаичния живот, за граждански права, за сексуална свобода, винаги упорит, винаги непреклонен, винаги в опозиция. Животът на Пазолини е белязан от противоречия. От една страна изобличава жаждата за печалби и потребителството, демагогската политика, упадъка на ценностите, почита обикновения живот на бедните хора, от друга страна преследва радикални цели и подържа връзки с висшето общество. Хомосексуализмът му се осъжда от консервативна Италия. Убийството му бива свързано със субкултурната сцена. Смъртта му разтърсва Италия. И леви, и десни, внезапно осъзнават, че Пазолини е радикален изразител на техните идеи. “Загубихме поет, какъвто почти не се среща по света, пише Алберто Моравия, такива като него се раждат само два или три пъти на века”. Медиите дискутират дали Пазолини сам не е тъсил смъртта, дали не е искал да стилизира себе си като жертва на обществото. “Пазолини беше политически ангажиран поет, казва Бертолучи. В поезията му има, може би, известна реторика, но в никакъв случай не и популизъм.” Много от проектите на Пазолини остават незавършени, а загадката на живота му – неразчетена. Почитателите и приятелите, на които приживе е предан, продължават да го помнят и да виждат в негово лице човека, който наблюдава света с очите на поета. Един неудобен класик, запечатал болката, гнева, насладата, които е изпитвал, в стиховете и картините, в есетата и филмите си.

Според Марсел Райх-Раницки “най-добрата женска проза в Германия” е прозата на Бригите Кронауер. Не пестят похвалите си и други критици. Единодушната им оценка е: “Едва ли може да се пише по-интелигентно и по-изтънчено за дифузното настояще, за ролята на въображението и съвременните проблеми на литературата”. В края на миналата седмица 64-годишната писателка стана носителка на най-авторитетната германска литературна награда: на 5 ноември й беше връчена дотираната с 40 хиляди евро награда “Георг Бюхнер”. Бригите Кронауер е отраснала в Рурската област и както сама признава, от дете мечтае да стане писателка. Светът на литературата магнетично я привлича, за това напомнят още първите й къси разкази, както и радиопиесите, които пише преди да следва германистика и педагогика и преди да учителства в Ахен и Гьотинген. “От самото начало исках да бъда авангардна писателка, но за целта трябваше първо финансово да стъпя на краката си.”, казва тя. Големият й пробив в литературата е дебютният й роман “Госпожа Мюленбек”, публикуван през 1980 г. и разказващ живота на две жени. Критиката хвали езиковото й богатство, своебразието на стила и оригиналността на наблюденията й. През 2003 г. Бригите Кронауер е отличена с наградата “Гримелсхаузен”, а през 2004 г. романът й “Желание за музика и планина” получава литературната награда на град Бремен. “Ненавиждам клишираната представа, според която писателят пише като в един вид опиянение, казва Кронауер. Писането за мен е част от съществуването, от живота, от мислите, от сърцето ми, то е неделимо от мен самата”.