1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Приемането на България и Румъния – поредното „приключение“ на Европейския съюз

29 септември 2006

Някогашният президент на Европейската комисия Жак Делор бе нарекъл европейския проект „колективно приключение”. Това определение несъмнено може да бъде отнесено към процеса на Източното разширяване. Какво ще донесе на Европейския съюз поредното „приключение“ – приемането на България и Румъния? На този въпрос се спира Емил Попов

https://p.dw.com/p/AstN
Жозе Мануел Барозо разяснява бъдещето членство на Бълргария в Европейския съюз
Жозе Мануел Барозо разяснява бъдещето членство на Бълргария в Европейския съюзСнимка: AP

Всяко приключение съдържа в себе си елементите „риск“ и „неизвестност“. Приемането на България и Румъния е риск, защото без Конституцията Европейският съюз в момента прилича по-скоро на „строителна площадка“, отколкото на завършена сграда. Неизвестността идва оттам, че все още не е съвсем ясно, доколко очакваният положителен ефект от поредното разширяване ще надделее над възможните отрицателни последствия.

В геополитически план приемането на България и Румъния изглежда на пръв поглед като твърде привлекателно начинание. Европейският съюз разширява площта си с почти 350 хиляди квадратни километра. Неговата територия се разпростира далеч на югоизток, достигайки Черноморския регион. С влизането на България и Румъния населението на Европейския съюз също се увеличава с почти 30 милиона или с приблизително 6%. Но това не означава, че пропорционално се увеличава и брутният вътрешен продукт на Общността – с приемането на двете страни той няма да нарастне с повече от 1%. Потвърждава се тенденцията, че в процеса на Източното разширяване Европейският съюз става не по-богат, а напротив – относително по-беден.

Но да оставим икономическите последствия настрана и да погледнем към институционната структура на Европейския съюз и процеса на вземане на решения. Броят на депутатите в Европейския парламент се увеличава с 54, а броят на еврокомисарите нараства от 25 на 27. С договора от Ница е определен и броят на гласовете, които ще имат двете страни при гласуване с квалифицирано мнозинство в Съвета. Румъния получава 14 гласа, а България – 10 или толкова, колкото имат Швеция и Австрия. Но при важни решения, които изискват „единогласие” като например във външната политика или при приемането на нови страни, тези цифри не играят никаква роля. Там всяка от националните държави запазва правото си на „вето”, ако не бъде постигнато взаимно съгласие. А намирането на консенсус между 27 страни ще става все по-трудно в сравнение с Европа на 25-те, която и без друго е достатъчно “тромава”.

На фона на изброените отрицателни последствия логично възниква въпросът, защо все пак Европейският съюз се решава на подобна стъпка – приемането на България и Румъния? Отговорът на този въпрос засяга самата същност на европейското обединение, което има и своето културно измерение. Отказът да бъдат приети България и Румъния би означавал, да се оспорят правата на тези страни като неразделна част от културно-историческото наследство на Стария континент. В този смисъл те не се завръщат в Европа, защото винаги са били там.

Наред с културното измерение на преден план излиза и едно малко позабравено понятие – солидарността. Aко тя липсваше в процеса на разширяването, то Общността не би приела бедни страни като Ирландия през 1973 или Гърция през 1981. Неслучайно католическата църква подчертава уникалността на европейския проект като съчетание на „мира като цел, свободата като принцип и солидарността като метод“. A в името на това „триединство” си залужава всяко приключение, включително приемането на България и Румъния в Европейския съюз.