Привлекателната сила на аржентинското танго

Цигареният дим се издига на тънки струи към тавана. На масата стоят две чаши с червено вино, а от високоговорителят се носи страстна музика. Мъжът на дансинга е обвил с ръка талията на партньорката си. Тя се е притиснала силно до него. Две тела, претопени едно в друго, поклащащи се в ритмите на танца, краката - изпънати, готови за следващата грациозна стъпка. Той -облечен в строго черно, тя - с тясна рокля с широко изрязан гръб. Това е часът на тангото - страстният латиноамерикански танц, завладяващ все по-силно танцовите площадки в Германия. Само в Берлин има около пет хиляди души, които посещават редовно курсове за танго.

Заразените с вируса на страстния танц

прекарват вечерите си в така наречените милонги - зали, предлагащи всевъзможни варианти на тангото - от класически аржентинското до електронно. И макар че двойките на дансинга се носят с лекота по паркета, докато се стигне до танцовата площадка минава доста време в упорити репетиции. Това казва аржентинката Норма Раймонди, учителка по танци: "Това е един от най-трудните танци в света. Мъжът задава посоката с малки движения на гърдите и учудващото е, че това се предава към краката на партньорката му. Всичко е импровизация е не строго заучени стъпки. Да овладееш тангото е голяма импровизация. Разбира се, за това се иска талант, но ти трябват поне три години, за да можеш да танцуваш спонтанно, без да се замисляш предварително над всяка стъпка. В Буенос Айрес танго учат само онези, които имат талант за това. Европейците и най-вече германците са много дисциплинирани и прилежни. Дори и онзи, който има проблеми с танца, не се предава и все някога успява!"

"Тангото е тъжна мисъл, която трябва да бъде изтанцувана"

казва един от най-големите в този танц Енрике Сантос Дисеполо. Това със сигурност е свързано с рожденното място на тангото - стария пристанищен квартал Ла Бока на аржентинската столица Буенос Айрес. В края на 19-ти век този квартал е крайна точка за хиляди имигранти от цял свят. Те смесват звуците от фолкрола на страните, от които идват и така се ражда новата музика и новия танц с преобладаващи креолски и испански елементи. Тангото е подаръкът на тези хора към новата им родина - Аржентина. В края на 19-ти началото на 20-ти век Буенос Айрес е буквално залят от имигранти. Градът се пука по шевовете, пренаселен от европейци и африканци. Най-много са италианците, които прииждат масово, надявайки се на късмет в богатата Америка. На прага на 20-ти век в Буенос Айрес има повече италианци, отколкото аржентинци. Разочарованието е програмирано.

Аржентина и Буенос Айрес изнемогват и обръщат гръб на имигрантите. Малко работа, ниско реноме, недостатъчно жени - имигрантът с изпразнени джобове има няколко последни възможности, за да оцелее -

престъпността, хазарта, бардаците и ....музиката

В милонгата, което би могло да се преведе като "бъркотия", започва да звучи меланхоличната и носталгична, но и агресивна музика, на фона на която обеднелите и отчаяни мъжкари могат поне за няколко часа да си върнат самочувствието, танцувайки, вкопчени с някоя от малко останалите в пристанищния квартал на Буенос Айрес жени. А като заговорихме за жени: находчиви "предприемачи" или казано направо сводници, стигат до идеята за търговия с млади източноевропейки, бягащи от погромите и дискриминацията спрямо евреите в Европа. И всичко това се извършвало под прикритието на еврейско благотворително дружество.

Така в мизерния пристанищен квартал на аржентинската метрополия се стичат млади жени от Полша, Русия и Прибалтика. Това естествено придава източноевропейска нотка на аржентинското танго, с неговия мрачен песимизъм,

тежка меланхолия и горчиво удоволствие

от дисонанса. Дълго време аржентинският елит не иска и да чуе за музиката, на която танцува простолюдието от мизерните имигрантски квартали. Това обаче се променя, когато аржентинското танго преживява истински бум в Париж, обожаван от хай-обществото на Буенос Айрес. Никой не знае, кой пренася тангото в френската столица - дали сводници или художници, факт е обаче че през 1910-та година Париж е буквално завладян от новия танц. Така дори и срамуващите се от него аржентинци го приемат. А бедняшките имигрантски квартли на Буенос Айрес се сдобиват с истинска звезда и с доказателство за това, че мечтата за успех и богатство все пак може да се сбъдне: бедното момче Карлос Кардел се превръща в идол на цяла Аржентина и гласът му се носи от стотиците грамофонни плочи, благодарение на които тангото се слуша и танцува в цял свят.