Преодоляването на Бай Ганю

С наниз люти чушки в джоба непохватният и самобитен търговец на розово масло Бай Ганю обикаля Европа и изпада в комични ситуации. Завърнал се в България, той се перчи пред сънародниците си с европейски дрехи и творчески прилага наученото на Запад, като с помощта на мафиотски връзки прави политическа кариера. Този герой на Алеко Константинов се е превърнал в отрицателна идентификационна фигура за българите: никой не иска да прилича на Бай Ганю и същевременно всички разпознават в него себе си. Да бъде преодолян Бай Ганю, на това се надяват интелектуалните кръгове в София. Знайно е, че Балканите са по-близо до Босфора, отколкото до Маастрихт и то не само географски, а и исторически. Близо 500 години, до 1878 г. България е под османско робство и близо 50 години, до 1989-та под руско попечителство – това слага своя отпечатък. Когато не може да надделее, човек се приспособява. Ако попитате публициста и преводача Томас Фрам, който от години живее в София, кой е най-големият проблем на България, отговорът му е незабавен: корупцията. Ако някой иска да купи тезгях на женския пазар, например, той тутакси би трябвало да започне да събира помощи от приятели и роднини и да не спира, преди да е стигнал сумата 5000 евро. По-евтино е да се купитезгях на книжния пазар. За да имаш тук успех, трябва обаче да предлагаш търсени четива. Добре се продават Дан Браун и “Кодът на Леонардо” или пък “Зоро” от Изабел Алиенде. На книжния пазар може да се намери също “Моята борба” на Хитлер и с отстъпка да се купят мемоарите на Маркус Волф.

България е най-четящата страна в югоизточна Европа, твърдят редакторите на “Лик”. Авторитетното списание излиза вече 30 години. Преди 1989 г. е имало тираж 20 хиляди, днес екипът на главния редактор Юри Лазаров е доволен, ако успее да набере 3500. Месечното списание успява да просъществува, само защото е издание на БТА. Алтернативата иначе е: образование или хляб. Днес книжарниците в София предлагат много повече преводна, отколкото българска литература. Преводите на български език се плащат от западни издателства, за изданията на български пари няма. Това е и една от причините българските автори, преселили се в чужбина, да пишат на езика на страната, в която са. Като Румяна Захариева, например, която от много години живее и работи в Германия. Австрийският пример пък е Димитър Динев. Точно затова в Европейския съюз български автори не са познати, оплакват се сътрудниците на “Лик”, които се препират с Румяна Захариева кои български писатели си заслужава да се превеждат на чужди езици. Алек Попов ли? Това е поп-литература. Или пък Стефан Цанев? Той пък и при комунистите добре си е живял с критичните си книги. От тогава насам не се е променило много.

Книга, издадена на немски език”, има Георги Господинов; “Човекът с многото имена” е публикуван в поредицата “Второ издание” на издателство “Визер”. И пак клагенфуртското издателство публикува тома “Българска проза”, който обхваща 700 страници и въведението в който е текст на Иван Вазов. “Когато търся смелост в езика, прочитам някое негово стихотворение”, казва поетесата Мирела Иванова.

Малко неща в България са се променили. По улиците все още патролират пазители на реда с пистолети и отвреме-навреме спират някой микробус с чужденци. Само дето сега носят предпазни жилетки. Все още келнерите избягват да срещат погледа на клиентите си, само и само да не им вземат поръчката. Няма да е честно обаче да смятаме поради това, че България е някакъв музей на късния комунизъм, защото приватизация все пак има. На български това означава, че жителите на панелените квартали в София са били принудени да закупят жилищата си. Сега вече никой не отговаря за сградите. Фасадите се боядисват само тук-там. Тъжните панели се превръщат по такъв начин във ведър модел. Отвън частно се ремонтира, а вътре колективно се гладува. Пък и между сградите. Там ромите вдигат бараките си. В София живеят между 60 и 150 хиляди роми, колко точно, никой не знае. Никой не знае и как да се справи с предубежденията към тях. Бай Ганю все още е навсякъде в България. Все още Балканите са далеч от Брюксел. Но образованите залагат надежди на Европейския съюз. Когато България влезе в него, може би ще настъпи и времето, когато, както предрича Румяна Захариева хората няма да бягат от Изток на Запад, а обратното, западняците ще търсят убежище на изток.