Преглед на печата

“Когато в началото на 1978 год. някой си Албино Лучани, бе избран за папа Йоан Павел Първи, в достопочтения стар Ватикан задуха свеж вятър. Както и отдавна му беше времето! Армията на вярващите жадуваше за нови отговори в променящия се свят. Ала ватиканската “перестройка” рязко спира, когато жизненият италианец изненадващо почива след само 33 дни на папския престол. Нов импулс реформаторската еуфория придобива от избора на един неизвестен дотогава полски кардинал /Войтила Кой?/ става Йоан Павел Втори. Спортист, постоянно усмихнат и приятел на децата, нападателно обслужващ медийния интерес. Тогава изглежда, че Ватиканът най-сетне оставя зад гърба си средновековието. Но само така изглежда. Последователно и безпощадно този папа наистина допринесе за сриването на комунистическите лъжи. Собствените житейски лъжи по темите: контрол над раждаемостта, презервативи, СПИН, абортие, хомосексуализъм, вътрешно-църковният плурализъм, продължават да се обслужват от него. Този папа промени света, но забрави собствената църква при тази промяна”.

По същата тема – вестник “Тагесшпигел” от Берлин:

“Духовност и моралност и модерност – не е чудно, че се стигна до напрежение между тези понятия, както вътре в самата католическа църква така и извън нея по света. Отново и отново е в сила постулатът: който иска да съхрани, трябва да променя. Той действаше съответно, но работата е там, че не винаги в смисъла на “модернизацията”. Или може би пък именно в това отношение се изразява същинският му завет? Модерността може да означава също според този папа, да се опълчиш срещу духа на времето, да се печели дълго и упорито време, докато мерилото ни за времето се промени. Защото точно това се случи. Йоан Павел Втори поиска, нека го наречев, по един старомоден начин, да се проявява уважение към страданието, да се приема преходното, тленното, а по този начин и нещо, което междувременно липсва на глобалното общество: търпениете. Чрез него светът отново се научи на съчувствие, научи се да може да чака. Преклонение пред съдбата, без пълно самопредаване на нея.”

Ето накрая и откъс от коментара на “Мителдойче цайтунг”, излизащ в гр. Хале:

“Като теологически фундамент на ангажимента му на Йоан Павел служеше Декларацията “Дигнитатис Хуманитае” – “За човешкото достойнство” от 1965 година – навремето си епохален за Ватикана документ, застъпващ се за свободата на вреоизповеданието като основно човешко право и едва на втори план за правилността на католическата вяра. Тази претенция е насочена, независимо от идеологическата й обосновка, към центъра на всяко господство, стремящо се към цялата власт, в това число и над душите и мозъците. В увереността, че покрай материално-фактическото измерение на всекидневието трябва винаги да се брани и духовно-нравственото, се крие и в бъдеще актуалното искане на този колкото впечатляващ, толкова и успял да промени наш съвременник, какъвто беше Йоан Павел Втори”.