Преглед на германския седмичен печат

Всички имаме нещо против популизма. Но какво е всъщност това – популизма? В края на седмицата го видяхме – на организираните от синдикатите протести срещу правителствената политика на икономиите, а всъщност, да, не само на правителството, а и на опозицията, без чието съгласие в Бундесрата /втората камера на парламента/, нищо от това нямаше да се получи. Популизмът има две страни: от едната той дава израз на съществуващото недоволсто, тъй като в противен случай не би функционирал даже и като повърхностно масово явление. От друга страна обаче той не върши нищо по собствена инициатива за отстраняване на недостатъците, причинили първоначално недеволството и заради това функционира именно като повърхностно масово явление. Защото ако популистът истински просвещаваше публиката си за истинските първопричини на надигналото се сега недоволство, то популизмът отново нямаше да функционира. Даже не и като повърхностно масово явление.

Именно разминаването между исканията и отговорностите към и за бъдещето, са от една страна същностни за популизма, а от друга страна обаче разминаването между настоящата критика и някогашната по-раншна отговорност за това, че се е стигнало до въпросните, достойни за критика условия. Не е ли направо ирония на историята, че нашите синдикати, които са толкова съвиновни за сегашната безработица, колкото и всички останали участващи в тарифния картел, /които отгоре на всичко допринасят и за стабилизирането му/, че тези наши синдикати значи, изгубили плюс това масово от влиянието и членската си маса, точно сега, когато последствията от десетилетната погрешна нагласа, стават очевидни, искат да си наберат нови привърженици от онази ярост, която би трябвало да се насочи и срещу самите синдикати? Ала, какво да се прави, точно това е характерно за популизма: популистът се облагодотелства от проблемите, в чието участване, макар и без да го признава, е съучаствал, а за чието разрешаване не знае /или не се осмелява да назове/ или никакви възможни предложения, или пък за които поради липсата на формално конституционно-правно определени задачи не е и непосредствено оправомощен и отговорен.

При подобно положение е лесно да се полемизира – срещу всички онези, които сега трябва да действат. Който упражнява политическа власт, трябва да се примирява и с критиката. Но и който не упражнява непосредствена парламентарна власт, трябва да приема критиката, най-вече когато организира масите, без да може да организира разрешаването на проблемите им.

Май е наистина вярно, казаното някога за музикалните критици: те не трябва да могат да свирят на пиано по-добре от самия музикант. Но би трябвало поне да могат да кажат, как пианистът може да си върши работата по-добре. Синдикатите останаха длъжници по отношение на тази политическа информация миналия уикенд. Ето защо това не беше истински ден на политическото действие, а популистки.

Пост скриптум: Но все пак още веднъж: какво, какво е популизмът? Както и да е: когато президентът на Бундесбанк поради служебни причини при въвеждането на еврото в новогодишната нощ на 2001/2002-ра год. трябва да присъства край Бранденбургската врата, пък било и на купон на Дрезднер Банк, то тогава става дума за командировка и следователно трябва да се плати от ръководената от него Бундесбанка в рамките на съответните правилници и директиви. Ако присъствието му не е служебно наложително, то тогава пътуването е частно и следователно трябва да се заплати частно.

Ако обаче трето лице, в случая Дрезднер Банк, поеме частните, т.е нито служебно-причинените, нито служебно оправдани пътни разходи – то тогава става дума за подарък. Подаръци обаче не могат да се приемат от държавните служители. Всичко е толкова просто. Който обаче на този пост си мисли, че може и трябва да отседне в Берлин срещу около 1700 евро на нощ / при това за сметка на други хора/, най-вече когато става дума за суми, с които средностатистически припечелващия германски федерален гжражданин трябва да преживява над един месец, той и без това е изгубил усета за каквито и да било мащаби. Държавната служба, понятието произлиза от глагола "служа", а не от "заслуги", още по-малко пък от ”незаслужено". Тогава вече става разбираема яростта на пенсионерите. Даже и без никаква синдикална агитация.