Преглед на германските седмични вестници

Германските седмичници отделят внимание на евроразширяването, на изборите в Южна Африка, на скандала около шефа на Бундесбанк. Една от централните теми е обратът в близкоизточната политика на САЩ, настъпил през седмицата. В коментар на Райнишер Меркур четем:

Израел щял едностранно да се откаже от селищата си в ивицата Газа, казва премиерът Ариел Шарон. Този план се отнася до 7500 заселници в 21 анклава и заплашва да взриви както блока Ликуд на Шарон, така и коалицията му с ултранационалистките сили. В началото на май 200 хиляди члена на Ликуд пряко ще се произнесат по плановете за изтеглянето от ивицата Газа. Мнозина от тях смятат, че едностранните отстъпки са равнозначни на отстъпление пред терора, някои дори ги наричат предателство. Дали пък Западът не е призван да подкрепи Ариел Шарон? Сигурно точно това си мислят във Вашингтон. Движението винаги е по-добро от застоя, особено когато инициатор е Израел. Тъкмо поради това след дълги колебания президентът Буш подкрепи плана на Шарон. Буш даде да се разбере, че Вашингтон вече не очаква израелците изцяло да се изтеглят от Западния бряг на река Йордан. Това не е никаква сензация. Още през 2000 година тогавашният президент Бил Клинтън преговаряше в Кемп Дейвид с палестинците за такова изтегляне, което ще остави 5% от териториите на Западния бряг на река Йордан в израелски ръце. Тогава обаче имаше една важна разлика: САЩ бяха поканени и приети като посредник и от двете страни. В момента Вашингтон сякаш просто е седнал на мястото на палестинците край масата за преговори и сключва с Тел Авив двустранни споразумения, без изобщо да пита засегнатите. Пътната карта беше създадена, за да накара двете страни да предприемат малки насрещни крачки и така да разграждат недоверието помежду си. За тази цел обаче те трябва взаимно да се признаят за партньори – нещо, което отхвърлят и Шарон, и радикалните палестинци. Тъкмо по тази причина мирният план се провали. Въпреки всичко Шарон беше принуденен да обещае на Буш, че и занапред ще се придържа към пътната карта. Само дето американският президент май е позабравил какво точно пише в тази пътна карта.

За палестинците и израелците става дума и в един от кратките коментари в Ди Цайт, който на пръв поглед е посветен на един кинохит.

За жертвено-кървавата епопея на Мел Гибсън Страданията Христови отдавна вече всичко е казано. Само че кинаджийската дискусия внезапно направи неочакван политически обрат, след като дълбоко развълнуваният Ясер Арафат каза, че филмът е историческо произведение, което оставя незаличими впечатления. А един от най-близките му съветници добави, че палестинците всекидневно са подложени на страданията, които изтърпял Исус на кръста. Една доста смела, макар и леко едностранчива аналогия. Защото от лентата на Гибсън, в която по настояване на еврейския първосвещеник Исус часове наред бива изтезаван до смърт, не следва, че в отговор на всичко това свещените земи трябва да изпращат 12-14-годишни атентатори-камикадзе в еврейските храмове или на оживени площади в Рим. Страданията Христови се превърна в истински хит в арабските страни, но междурелигиозният рефлекс за идентификация, предизвикан от филма, всъщност попива друго, далеч по-подмолно послание на кръвожадната кинооргия. Самостилизацията като абсолютна жертва изличава съзнанието за това, че въпросната жертва сама е фатално привързана към насилието. Като съвършено невинни жертви на сатанинска окупация се представят и въоръжените банди на така наречения ”духовник” ал-Садр в Ирак, които заплашват, че ще горят или ще разкъсват парче по парче жертвите си още докато са живи. С други думи, необузданият садизъм най-добре се прикрива в подгизналите от кръв одежди на жертва.