Популисти и либералисти

Магическата формула за успеха на популистите не е тайна – рецептата е смесица от естествено изригващо недоволство, омраза към елитите, икономически егалитаризъм, културен консерватизъм, премерен евроскептицизъм и антикапитализъм, прикрита ксенофобия и колкото поеме антикорупционна реторика. Това е новият предизборен вариант на коктейла “Молотов”.

Загадката е защо либералите не са истински притеснени, уплашени или дори разгневени от печелившите кампании на популистите. По-скоро те са малко засрамени и някак напрегнати, но не и притеснени. Отношението на либералите към популистите прилича на отношението им към проституцията – това е нещо долно и немоларно, но без нея не може и освен това може да достави на човек удоволствие. Наистина ли либералите са загубили своята способност да се разгневяват или трябва да търсим друго обяснение за тяхното поведение?

Проблемът с мълчанието на либералите се крие може би в това, че те са загубили своя език. Тъй като либерализмът и демокрацията в последното десетилетие изглеждат като близнаци, либералистите винаги са атакували своите противници затова, че са недемократични. Тази тактика работеше с комунистите и религиозните фундаменталисти, но не минава при популистите. Трудно човек може да различи демократите от популистите. Все едно човек да се опита да разпознае новия полски президент Лев Качински и неговия брат близнак и партиен водач Ярослав, ако те носят еднакви вратовръзки.

Вероятната причина за безразличието на либералите може да се крие и в това, че те не приемат популистите като анти-либерали. Не е ли точно популизмът стратегията на успеха за всички новаци в политиката? В Латинска Америка наричат това “политиката на цигулката”. Според тази доктрина днес управлението е като свиренето на цигулка. Вземаш цигулката с лявата ръка, а свириш с дясната. В случая с Европа става дума за следното – печелиш изборите като популист, но управляваш като традиционен либерал. Когато през 2001 г. бившият български цар Симеон Сакскобургготски създаде своята партия и само за три месеца предизборна кампания предизвика истинско земетресение на изборите, повечето наблюдатели нарекоха това триумф на популизма. Царската партия спечели мнозинство в гласовете при всички групи избиратели – без значение от тяхната възраст, образование или доходи. Царските послания бяха популистки. Той се държеше като моралист, а не като прагматик. Няколко години по-късно царската партия влезе в либералния интернационал и бе водещ фактор в интеграцията на България към Европейския съюз. Но ако оставим настрана царствените и политически коректни популисти - понеже царете са популисти понеже им липсва въображение за други идеи – новият кмет на София и някогашен царски телохранител Бойко Борисов също повтори номера на Сакскобургготски. Той спечели изборите като радикален популист в униформа и от първия ден в кметското кресло той започна да управлява като обикновен либерал. Така че либералите може би са прави, че не се притесняват много, защото явно популистите са просто либерали под приктирие.

Войната срещу корупцията направи популистите достойни за уважение. Днес да атакуваш популизма е равнозначно на това да защитаваш рушвета като нещо човешко, като човещинка. Либералите влязоха всъщност в собствения си капан. Те трябва да са знаели, че популизмът нито е специалитет, който може да захрани чревоугодничеството на хората, нито начин за купуване гласовете на избирателите с опортюнистична политика. Популизмът е всъщност една гледна точка за света, която го разделя на две антагонистични групи – чистите хора и корумпирания елит. Говоренете за корупцията всъщност свежда моралният избор на човек до две възможности – или корумпираното правителство, или моралната опозиция. Бойният вик на популизма гласи “Нека да се отървем от тях”. Близко е до ума кои са тези “тях”. И по-интересното е защо тези “тях” хич не са притеснени. Може би защото именно те са следващите популисти?