От какво се нуждае българската десница днес

С кандидатурата си за лидер на СДС Петър Стоянов предреши развитието на синята партия. По-точно е да се каже, че го предотврати. СДС е в тежка криза и само ново и силно лидерство можеше да помогне на партията да я преодолее. Разбира се вина за сегашното състояние има и Надежда Михайлова, която с упорството си да води сините от загуба към загуба също блокира възможностите за промяна. Така, вместо да се роди алтернативно лидерство, в СДС се очертава римейк на досегашното, само че в панталон вместо в пола. Това май е и единствената разлика между Надежда Михайлова и Петър Стоянов. Никой от двамата не предлага конкретни стъпки за разрешаването на натрупаните през годините проблеми, нито очертава ясна визия за бъдещето на синята партия. И двамата през последните години не направиха нищо, за да защитят имената си на едни от най-успешните десни политици. След като успя да загуби предварително спечелени избори, Петър Стоянов не успя да си намери място в обществения живот на България – основа фондация, която веднага заряза, похвали се, че участва в световна организация за пенсионирани политици, наречена световно правителство и когато видя, че никой не му обръща внимание се хвана за последната спасителна сламка – СДС. Партията от която се гнусеше по време на президентските избори през 2001-ва. Тогава мнозина сини политици споделяха с огорчение как техният президент ги отпращал на задните редици на предизборните събрания, а отпред слагал царските хора, които току що бяха спечелили парламентарните избори. Приказките за разбитите авари са припомняни многократно, така че не е нужно да се спираме отново на тях. Искам да кажа, че човек, който е показвал не веднъж своята политическа повратливост, трудно може да бъде припознат като автентичен лидер на партията, която му даде всичко, а в замяна получи не едно унижение от “своя Петьо”. При Надежда Михайлова положението изглежда още по-безнадеждно. Тя успя да счупи няколко рекорда за последните 15 години – стана първия лидер на сините, който не успя да стигне дори до балотаж в синята крепост София, въпреки това не подаде оставка, а в последния Парламент СДС влезе с рекордните 13 депутати. Дори и този резултат не можа да накара иначе чаровната лидерка на сините да се оттегли с достойнство. Тя заяви, че ще се бори за лидерския пост, за да защити политиката на партията. За сега тази политика се изразява единствено в затихващото функциониране на СДС. Няма да е справедливо обаче, ако стоварим цялата вина за състоянието на сините, а и на десницата въобще само върху двамата сегашни претенденти за лидерския пост. Своята вина носят и Иван Костов и Филип Димитров, и всички по-известни лидери през годините, които не успяха да създадат традиция на здраво лидерство и приемственост в партията. Личният егоизъм винаги е вземал връх в историята на десницата. Сигурно за това днес тя е в толкова незавидно положение и то след като бе единствената сила, която реално модернизира и промени България в годините на прехода. Истината е, че днес десницата се нуждае от обединение, но то може да стане само чрез нови лица, ново лидерство и ново поколение политици, които ще гледат повече в бъдещето, отколкото в миналото.