Оставката на Румен Петков е успех за българската модернизация

Оставката на вътрешния министър Румен Петков възражда част от надеждата, че България е на път да стане нормална страна. Тя е и голям плюс за министър-председателя Сергей Станишев, който с отстраняването на Петков показва, че взима насериозно идеята за правова държава, че се вслушва в общественото мнение и в препоръките на Брюксел, и не на последно място – че е премиер, а не послушна марионетка.

Оставката на Петков успоредно с това подсилва все още нестабилните структури на гражданското общество

в България, тя дава ново самочувствие на медиите и на всички онези, които безкористно се опитват да формират някакво напредничаво обществено мнение в страната. Защото независимо дали е извършил всички или само част от неправомерните и дори престъпни действия, за които през последните седмици го обвиняваха, Румен Петков беше длъжен като политическа фигура с висок ранг да си събере багажа, за да не уврежда допълнително и без това почти съсипания авторитет на министерството си и да не пречи на правителството. Факт е, че той изтъкна именно тези съображения и дори призна свои грешки – нещо, което не се случва толкова често в българската политика. И трябва да бъде поздравен за това – което не означава, че непременно ще получи индулгенция за стореното и за проспаното по време на краткия си мандат.

За съжаление, оставката на вътрешния министър изобщо не решава същинските, дълбинните проблеми на ресора

и на борбата срещу корупцията и престъпността в България. Покрай последните скандали съвсем на повърхността изплува една потискаща истина, с която българите още известно време ще трябва да живеят: в страната просто вече не е ясно кои са добрите и кои са лошите, кои са стражарите и кои – апашите. Виждат го гражданите вътре в България, виждат го партньорите в Европа, виждат го, уви, и самите престъпни структури. В такъв разграден двор не е лесно да се живее, да се прави бизнес, да се поддържа авторитет навън. Така че в момента правителството спешно трябва да отговори на въпроса: какво правим след Петков? Персоналните и кадрови решения са най-лесното. Много по-трудно е да се разчисти огромното сметище, останало зад гърба на Петков, но и на някои негови предшественици. Дано премиерът и неговият кабинет вземат насериозно тази сизифовска задача.