Нови развития в Близкия Изток

Откакто Иран, опрян на ракети, атомно въоръжаване и сплотяване на всички шиити, все по-очевидно се стреми към установяването на хегемония в района на Персийския залив, саудитските владетели са в сериозна тревога – още повече, че техният петрол се намира в области, където живеят шиити. Нововъзникналото положение изисква нова стратегия, включваща неутрализирането на конфликта в Светите места.

Пакс Американа отслабва. Иран налива масло в огъня, докато американците тънат в иракското блато. Става дума за продължаващото съществуване на саудитското кралство, чиято сила произтича от петрола, и за неговата роля на защитник на най-свидните ислямски светини. Оттук следва не само сплотяването на сунитските араби, но и нещо като безмълвен съюз с Израел.

На срещата на Аралбската лига преди една седмица крал Абдула направо разпъртушини арабите, обвинявайки ги в некомпетентност и изостаналост, а на палестинците напомни най-сетне да започнат да се държат като пълнолетни. Това, че монархът обвини американците в “незаконната окупация” на Ирак, беше протоколният минимум: Абдула е достатъчно опитен и мъдър, за да знае, че и в бъдеще неговото кралство може да оцелее само ако САЩ продължават да поддържат баланса в региона, застрашаван днес от персийците.

В този контекст трябва да се разглежда възраждането от Абдула на неговия мирен план от 2002, който поставя две трудни условия. Първото настоява за завръщането на Израел в границите от преди 1967; това е линията на примирието от 1949, прокарана навремето без никаква логика. След преговорите от 2001 се знае, че е възможна и приемлива размяна на територии. Особено труден е въпросът за статута на Йерусалим, но консервативните араби са готови да преговарят.

Второто условие е още по-трудно: става дума за правото на палестинците да се завърнат по родните си места. При това става дума не само за онези, които в края на 40-те години и през 1967 бяха принудени да напуснат своите земи, но и за милионното им потомство – за Израел това би било демографско цунами. Оттеглянето на евреите от Ивицата Газа, а после и от Западния бряг се мотивира от Шарон насам не толкова във военно-стратегически, колкото в политико-демографски смисъл. Ако Израел иска да остане еврейска и демократична страна, той трябва да се раздели с окупираните територии. Това прозрение стои зад военното дезангажиране, както и зад търсенето на решение чрез създаването на две държави, израелска и палестинска, в Светите земи.

Междувременно саудитите съзират във възхода на иранците собствения си залез. Затова те напират така много за преговори с Израел. В Йерусалим пък правителството Олмерт е в доста безрадостно положение и жадува за външнополитически успех. На дневен ред е нов сценарий за постановката на близкоизточната драма.