НАТО с нов генерален секретар

След шока от 11 септември 2001 НАТО се промени и обнови както рядко преди. Съюзът от времето на Студената война, почиващ върху сдържането на една перманентна потенциална заплаха, принадлежи вече на миналото. Тъй като днес липсва военен противник или идеологически съперник със световна тежест, част от първоначалната спойка на съюза започна да се уронва. Националната защита не е вече приоритетна задача. За Америка, Европа не притежава повече старото си стратегическо значение. А европейците не зависят толкова от ядрените гаранции на своя презокеански съюзник. Всичко това, както вече се видя, може да подкопае съюзническата солидарност. Опасностите на новия век са по-разнородни. Заплахите произтичащи от международния тероризъм, разпространението на оръжията за масово унищожение или нестабилността, произхождаща от разпадащи се държави, не са така ясно доловими. Без ударите от 11 септември едва ли щеше да се стигне до такава бърза и дълбока промяна в характера на НАТО. Толкова пъти вече отписван или обявяван за мъртъв, Атлантическият съюз продължава обаче да живее. Разбира се, не всичко е така, както би трябвало да бъде, както се видя от раздорите предизвикани от войната в Ирак. Раните отворени тогава зарастват много бавно, макар сега да е очевидно повсеместното желание да се оставят разправиите в миналото. Но това няма да е толкова лесно. Една от дълбоките причини за това е принципно другото отношение на администрацията Буш към употребата на военна сила. Докато Вашингтон, опиращ се на своето техническо и тактико-оперативно превъзходство, не изключва изрично военните интервенции, европейците са против това дори и като последно средство. Доктрината Буш, поставяща акцент върху превантивната война и едностранната намеса, ако това се наложи, се различава значително от стратегията за сигурност, съгласувана неотдавна от ЕС; европейците продължават да залагат по-скоро на невоенни средства и да придават основно значение на ООН. Блицкригът в Ирак, довел до бързото и със сравнително малко жертви сваляне от власт на деспота Садам Хюсеин, показа обаче, че мирът не може да бъде спечелен с употребата само на военна сила, колкото и ефективна да е тя. Същото се отнася и за Афганистан. За установяването на ред и спокойствие и на едното, и на другото място американците се нуждаят от партньори и съюзници. Това прозрение изглежда започва да се налага постепенно и във Вашингтон. Установяването на траен мир в Ирак и Афганистан, посредством продължителен ангажимент от страна на САЩ и техните съюзници, е в интереса на всички държави. Така че развитията в Ирак и Афганистан неизбежно ще се окажат пробно изпитание за качествата на новия Атлантически съюз.