Може ли Европа да бъде смисълът на живота на българите?

Ако преди време едно изследване доказа, че за мнозинството от българите Европа започва да се превръща в клише, което те отнасят към жаргона на управляващите елити, то е поради това, че извън централните новинарски емисии и първите страници на вестниците темата не успява сетивно да докосне никого. Европейските хоризонти на политическото остават затворени в експертно или кабинетно говорене.

Едно забележително изключение е поводът за този коментар, с който се опитвам да кажа, че провокацията да се мисли днешният ден през миналото, заради бъдещето може да бъде много талантливо поднесена и да вълнува – както поколението, което познава миналото, така и онова, което не се интересува от него.

Отправна точка за тези разсъждения е постановката « Изкопни материали » на работещият в Германия български режисьор Иван Станев. Премиерата на неговия спектакъл, която се състоя преди няколко дни е разтърсващ анализ на света, който може да се превърне в безсмислица, ако всеки ден не се питаме какъв е смисълът да работим и да живеем. Може ли Европа - и всичко онова, което е напластено в тази метафора – да бъде смисълът на нашия живот ?

С какъв личен багаж вървим по този път ? Вървим ли изобщо или сме се качили на транспортна лента движена от други ?

Какво се случва с човека, който излиза от една тоталитарна система, прескача епохи (пропускайки естествения кръговрат на пробите и грешките), и се озовава в матрицата на друг диктат ?

Това е един от фундаменталните въпроси, които Иван Станев показва на българските зрители. По-възрастната част от публиката са хора, които излизат от черупката на една тоталитарна система, опитват се да наваксат загубеното време (лишавайки се от опита на пробите и грешките) и бързат към матрицата на друг диктат – този на регламента, обединил европейските държави в елитен клуб, към който се стремим. По-младите трудно разчитат кодираните послания от едно непознато за тях време, което им говори на няколко неразбираеми езика. Но те четат посланието през сянката на разрушените в Ню Йорк Близнаци, както и през бясната надпревара на капиталистическия водовъртеж, който може да превърне с лекота човешкото тяло във винтче от една мега-машина за преработване на енергии.

Къде точно сме ние в този умален свят показан по блестящ начин през един естетски експеримент на автор донесъл най-доброто от своя европейски опит? Отговор, разбира се, няма.

Както театралната работилница СФУМАТО, където е поставен този текст, така и Центъра за култура и дебат « Червената къща », където се състоя конференция, анализираща неговите мощни послания, се превърнаха в пространства за мислене на света през опита. Опростено казано – те са особена покана-предчувствие за Европа, която изисква и интелектуално усилие, и кураж да бъде прочетена.