Милан Кундера и непосилната лекота на предателството

В полза на писателя се развиват две хипотези: първата гласи, че не е бил той; втората - че той просто нямал друг избор. Първата хипотеза се крепи на глинени крака. Тъй като автентичността на документа е извън всякакво съмнение, би трябвало някой друг да е използвал името на Кундера, за да издаде антикомунистическия активист Мирослав Дворачек, укривал се в студентско общежитие. Това не е невъзможно, но е крайно невероятно, тъй като и по онова време доносникът е трябвало да се легитимира, а освен това до този момент не е приведен убедителен мотив за подобен опит за заблуда.

Хипотези и истини

Съвсем друго е положението с втората хипотеза. Кундера е бил председател на студентската организация в общежитието и е знаел от своя състудент Мирослав Дласк, че Дворачек е бягал на Запад. Пет до десет години затвор са заплашвали онзи, който укрива бегълци.

В печата съвсем погрешно се говори, че Кундера бил заподозрян, че е работил като доносник на Държавна сигурност или на полицията. Формулировката, че Кундера "предал" Дворачек, също е подвеждаща. За предателство би могло да се говори, само ако той е съзнавал като неморално това да издадеш един куриер на антикомунистическата съпротива, но въпреки това, поради страх от наказание, го е сторил. По онова време обаче Кундера не е бил враг на режима, а по-скоро възторжен комунист. Временното му изключване от партията малко преди това не е било заради идеологическо отклонение, а защото се осмелил да критикува един високопоставен функционер. По онова време

Кундера не поставя още под въпрос сталинистката система.

Той е бил високо надарен и чувствителен младеж, но същевременно и типичен представител на поколението леви интелектуалци, което прави кариера след завземането на властта от комунистите.

Интересно е препрочитането на произведенията на Кундера - от "Шегата" до последните му работи - в светлината на сегашното разкритие. Придобива особено звучене и най-известният му роман "Непосилната лекота на битието". Героят постоянно мами любимата си, но без да се отказва от любовта си, и когато двамата най-сетне заживяват във вярност, те умират при автомобилна катастрофа. Песимистичният извод на Кундера гласи: животът неизбежно е свързан с предателство, а който е абсолютно верен - загива. Темата за предателството при Кундера притежава и стилистично измерение. Той е известен като майстор на един особен похват, при който казаното и онова, което се има предвид, са диаметрално противоположни. При това положение е трудно до невъзможно да се установи къде се намира истината. Ако обвиненията срещу Кундера се окажат верни, цялото му творчество ще се окаже писане срещу непосилната лекота на един живот, в чието начало стои погубването на друг човек.

Сенките на миналото

Показателно за комунистическите реформатори и интелектуалните им спътници от 1968 е, че те с удоволствие разправят за онова, което са изживели след смазването на Пражката пролет, но крайно рядко и с явна неохота си спомнят за своето заиграване със сталинизма през 40-те и 50-те години. Към малкото изключения се числи Зденек Млинарж, най-високопоставеният партиен функционер, емигрирал на Запад. "Това, че вярвах в комунизма, не е аргумент против личната ми вина, а признанието ми за нея", пише той в мемоарите си. За разлика от Млинарж, досега Кундера винаги е избягвал равносметката за собственото си комунистическо минало. След обнародването на полицейската записка от 1950 неговото мълчание става непосилно.