Мартин Валзер на 80
20 март 2007Отечеството и неговата загуба е голямата тема на този голям писател, който от десетилетия вече живее край Боденското езеро. Много от героите му са също от този край на Германия, това е тяхното отечество:
“Според мен отечеството, в строгия смисъл на думата, е време. Аз твърдя, че отечеството е онова, с което човек не разполага повече. С други думи отечество е детството. По-късно, когато човек се отдалечи от детството си, от къщите на онова време, тогава той губи отечеството си, то остава само в главата или в душата, ако предпочитате.”
Валзер е един оспорван автор. Езикът, казва той, идва от онова, което причинява болка, от онова, което липсва. Половината република се възмути през 1998, когато в словото си по случай присъдената му Награда на германските книгоиздатели Валзер призова темата “Освиенцим” и “антисемитизъм” да не се използва като “морална тояга”. Критиците му така и не отчетоха факта, че още на младини писателят бе заел ясна позиция по въпроса за историческата вина на Германия. Впрочем той продължава до ден-днешен да отстоява позицията си:
“Съжалявам, но всички грешки, които съм допуснал някога, те са просто част от моя живот; би било смешно да кажа, че щеше да е по-добре да не ги бях правил. Това беше необходимо по онова време. При мен това винаги е свързано с писането. Трябва да подчертая, че целият ми живот, цялото ми развитие като писател се ръководи от мисълта за справедливостта. Така че речта, която произнесох в Паулускирхе, това е моят език и там нямам какво да коригирам.”
“Онзи, който размишлява, е вече изгубен” – се казва в първия роман на Валзер, “Бракове във Филипсбург”, излязъл през 1959. По онова време писателят е зачисляван към левия политически спектър. Той участва в предизборната кампания на социалдемократите, протестира против Виетнамската война, но – по-рано от много други – открива и темата за германците и тяхната нация. Това също стана повод за критика срещу него и той бе поставен в десния, националистическия ъгъл. Литературният елемент, неговата сложна разказваческа техника не будеха интерес. И все пак литературната критика го превъзнасяше като най-важния хронист на следвоенното германско общество. От перото на Валзер излязоха поредица извънредно успешни романи, последният от които е “Плодовете на страха”. През тези дни във вестниците се появиха откъси от дневниците му, които предстои да излязат това лято. “Моят живот и моето писане се докосват много рядко”, е отбелязал още преди десетилетия в дневника си младият Валзер. Това е в сила и днес за вече 80-годишния автор:
“Аз изпитвам необходимостта да отговоря на живота си със средствата на езика. Впрочем онова, което се чува в последна сметка, не е толкова важно. Важното е, че си написал нещо. За мен писането е едно уникално езиково състояние.”