Малките окупатори

"В България отново се разгарят дебатите за Ирак”, писа във вторник авторитетният швейцарски ”Нойе Цюрхер Цайтунг”, чийто кореспондент съзира в дъното им стремежа на БСП към властта. Особено след посещението на българския президент Георги Първанов при войниците в Кербала и стрелбата срещу конвоя му, вътре в страната действително отново се дискутира. Но тази дискусия често пъти просто механично подражава на споровете в САЩ, в Испания или в Полша: дали войниците да се изтеглят или да останат в Ирак, може ли да се смени мандатът им? Очевидно е, че българското правителство ще сбърка, ако сега реши да се оттегли от вече поетия ангажимент. Не случайно това мнение застъпват политици със съвсем различни убеждения и различна предварителна нагласа към намесата в Ирак, като се започне от президента Първанов, и се стигне до бившия премиер Костов и бившия държавен глава Желев – все хора, които не са свързани със сегашното правителство, но имат доказан авторитет в българската политика. Защото за една малка страна, която в момента с непомерни усилия успява да се нареди сред силните и богатите в НАТО и в ЕС, външнополитическата непоследователност (допустима, примерно, за Испания или Полша) би била направо самоубийствена.

Тъкмо в малка страна като България обаче дебатите около присъствието в Ирак все пак са необходими, макар и със съвсем друг акцент. Не дали да се изтеглят войниците, а какво изобщо правят те там – това е позабравената тема на българската дискусия. Цитираният швейцарски вестник основателно припомня за мюсюлманското малцинство в България и дългогодишните добри връзки на страната с арабския свят. Но не само тези фактори в дългосрочна перспектива могат да превърнат иракската мисия в неприятен исторически момент за българите. През миналото столетие страната на няколко пъти е изпращала окупационни войски в чужбина и днес никому не е приятно да си го спомня. Никак не е радостно да се чувстваш българин, когато разговаряш с гърци, чиито семейства са пострадали от българската окупация през Втората световна война, или пък с чехи, които са бягали от българските танкове по улиците през 1968 година. Често пъти хората в една окупирана страна (особено пък ако е голяма като Ирак) мразят дребните съюзници на големия окупатор повече и по-дълго, отколкото самия него. Защото тъкмо тези дребни съюзници много по-интензивно подхранват субективното (и всъщност глупаво) чувство на национално унижение.

Като член на НАТО България вече е обвързана с хартата на организацията и занапред сигурно ще изпраща войски там, където договорните й задължения го налагат. Но обществената дискусия и политиката трябва тепърва да внасят ред в сивата зона на нерегламентираните военни мисии (каквато е тази в Ирак). И най-вече да отговорят на въпроса дали такива мисии са по мярката на страната и по вкуса на гражданите й.