Къде е силата на Европа във външнополитически план

За момента бюджетът на върховния представител е по-малък от средствата за почистване на брюкселските офиси на Европейската комисия. Със само 500 сътрудници и една шепа представители отвъд океана външнополитическият апарат на Европейския съюз е по-зле и от този на най-малките африкански държави, що се отнася до финансовото и кадровото обезпечаване.

Това трябва да се промени веднага, щом бъде определен нов външнополитически шеф, който да поеме задачите в сферите външна търговия, отбрана и помощи за развитие. Същевременно това добре дошло институционално нововъведение не представлява отговор на основния въпрос: Дали Европейският съюз действително гледа сериозно на проектите за съвместна и решителна външна политика?

Европейските лидери твърде често отклоняват този въпрос, и вместо да разработват стратегии, предпочитат да коментират дефицитите на американската външна политика. В много области – от Ирак през Израел и Палестина до Афганистан – европейската политика се дефинира единствено въз основа на отношението си спрямо американските приоритети. Но – през следващата година предстои Америка да си избере нов президент, след което европейците неизбежно ще се лишат от лукса да могат да стоварват вината за всичко на Джордж Буш. Това са добри новини, тъй като Европа има много какво да предложи. За разлика от останалите исторически велики сили, нейната сила не се изразява в заплахите за инвазии спрямо други държави. С населението си от 500 млн души Европейският съюз е на трето място след Китай и Индия. 27-те страни-членки отговарят за производството на една четвърт от икономическите постижения в световен мащаб, Общността е най-големият вносител на продукти от развиващите се държави, същевременно – определено най-значимият донор при оказването на съдействие чрез чуждестранни помощи. Което със сигурност гарантира голяма геополитическа тежест.

Разширяването на Европейския съюз на изток бе най-големият проект за мирна смяна на режимите в историята. Създаването на международния наказателен съд и протоколът от Киото показват, че Европа успешно върви към разширяването на водещата си роля в света. Обвързването на Европа с мирния процес в индонезийската провинция Аче и последните парламентарни избори в Конго бе от решаващо положително политическо значение за развитието в съответните региони.

Едновременно няма как да не се отбележи, че Европа твърде често пилее потенциалните си сили поради късогледство и отсъствие на единство. Дори и по въпроса за иранската ядрена програма разногласията попречиха на постигането на политически успех – Европа не бе в състояние да подкрепи дипломацията си със заостряне на санкциите. И ако в случаи като този европейците не са готови да платят икономическата цена, това се отразява на степента им на убедителност, когато се стремят да се дистанцират от военните акции на Съединените щати.

Лидерите на Европейския съюз говорят с удоволствие за “ефективния мултилатерализъм”, но самите те не са толкова ефективни, когато става дума за защитата на техните ценности и интереси в мултилатерални институции като ООН. Независимо дали Косова, Дарфур или Иран: когато европейските страни нямат единна позиция, са застрашени от опасността да бъдат пренебрегнати, макар всъщност да би трябвало да играят водещата роля. Макар същностните слабости на Европейския съюз да са от стратегически характер, пред увеличаването на престижа в световен мащаб стоят и немалко институционални бариери. Така например, въпросите, свързани с отбраната, все още са обект предимно на национална отговорност – като при тях и до ден днешен концентрацията е върху специални предпочитани проекти, отколкото върху реализацията на европейската сила. И след като може да се очаква, че в най-скоро време ще бъде сключено споразумение за нова външнополитическа структура, и за Европейския съюз е крайно време да утвърди обща европейска външна политика, която да експлоатира всички възможности на европейската сила, за да насърчава ценностите и интересите на Европа по света.