1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Културна история на нощта

26 април 2008

Променя ли се човек, когато спи и когато сънува? Как изглежда светът откъм страната на мрака, от страната на нощта? Книгата на Елизабет Бронфен "По-дълбоко от деня. Културна история на нощта" представя Бисерка Рачева

https://p.dw.com/p/DnWC
Снимка: Courtesy The Dakis Joannou Collection, Athens

На времето романтиците откриват една от любимите си теми в неосветеното пространство на съня. С почти болезнено любопитство опипват пространството отвъд логиката и разума; разравят сенките на миналото и мита, търсят лабиринтите на смъртта, пишат, подобно на Новалис, своите "Химни на нощта".

Една съвременна авторка повтаря по своему техния литературен експеримент – Елизабет Бронфен надзърта в света откъм неосветената му страна. Книгата й “По-дълбоко от деня” е амбициозен опит върху позната, но малко изследвана материя. Бронфен публикува първата “културна история на нощта”, както гласи подзаглавието на изследването й, обхващащо 600 страници. От античността и мрачното Средновековие до Просвещението и съвременността – авторката откроява феномена “нощ” в различните епохи и в различни сфери на културното битие.

“Нощта” в тази книга владее музиката, операта, театъра, литературата, философията, теорията на познанието. Тръгвайки от Никта, древногръцката богиня на нощта, авторката стига до „Pulp Fiction“ и модерното кино –

гигантска задача

която е пряко силите и на най-компетентния. Бронфен подхожда към начинанието си без резерви, с удивителна свобода.

Работих над книгата 14 години, разказва тя, за написването ми бяха достатъчни две, но преди това бях направила много проучвания.

Novalis
Портрет на Новалис - Фридрих Леополд фон ХарденбергСнимка: dpa

Денят е времето на разума, нощта принадлежи на всичко онова, което разумът не е в състояние да прозре. Съзерцаван откъм страната на нощта, светът изглежда не по-добър или по-лош, не по-привлекателен или по-грозен. Изглежда просто друг, различен, а именно – какъвто не го познаваме. Нощта е друго време-пространство; разположено във времето пространство, което по парадоксален начин не се променя и все пак никога не остава същото. Бронфен нарича това

“времева хетеротопия”: пространството на деня никога не се повтаря с пространството на нощта. Пристъпвайки във време-пространството, и ние се променяме с него. През нощта, в нейното време-пространство ставаме други.

Нощта е противоположното ни Аз

След проучванията си върху десетки литературни и философски текстове Елизабет Бронфен установява

до каква степен нощта, независимо дали я преживяваме осъзнато или подсъзнателно, спейки или сънувайки, наистина е един вид обратното на самите нас. Ясно осъзнах също така колко много се променяме като хора, настъпи ли нощта. Не чак тъй драматично, както е в романите на ужасите, в които простодушните хорица изведнъж се превръщат в похотливи демони, но промяната несъмнено е свързана с отприщване на задръжките и точно това я откроява.

Нощта като мотив в литературата, която авторката е проучила, се оказва натоварена, освен това със знанието за и цитати от предходни епохи. Филмът на Станли Кубрик “Широко затворени очи” /1999/ е не само екранизация на “Фантастична новела” от Артур Шницлер. Версията на Кубрик цитира окултни средновековни пиеси, ирационализма, страха от чумата; нощта в неговия филм е тази на Страшния съд и тази на истината. Главният герой пък е филмово повторение на литературния “фланьор”, както го наричат от времето на Балзак, Мопасан и Марсел Пруст насам, а последните се оказват френски предшественици на “Самотните вълци” в модерен Ню Йорк.

Thomas Ruff, Nacht 8 II, 1992
Снимка: Thomas Ruff

Елизабет Бронфен извежда подобни паралели с такава лекота, че е истинско удоволствие да ги следваш, пък и да четеш тази книга. Стремежът на авторката:

Да подтикна хората по-внимателно да се взрат в нещата, които си мислят, че познават и че дори са им тъй близки, щото не си заслужава да пилеят време с тях. Да се взреш по-внимателно, означава да откриеш непознато в доскоро познатото.

Бронфен иска да предизвика един вид

“ефект на отстранение”

у читателя. Последният е щедро възнаграден, че това наистина й се удава. Затвори ли страниците за Глориа Суонсън в “Булевардът на залеза”, човек е тъй убеден, че това е Царицата на нощта от Моцартовата опера, щото се пита как не се е сетил за това по-рано. Книгата на Бронфен ни позволява да осъзнаем и други неподозирани зависимости, например колко много “черната серия” на американското кино е повлияна от античната представа за предопрелението. Героите в тези филми не могат да избягат от съдбата си, тя ги преследва, предрешава и прави безсмислени всички техни действия. Каква е представата на самата Елизабет Бронфен за съдбата и човека?

В частност един или друг човек може да бъде щастлив, в частност несправедливостта бива възмездена, но по принцип е валидно друго: хората не са щастливи, всички умираме, може би преждевременно. Големите пари, голямата любов, по която копнеем, не получаваме. Ако си мислим, че ги имаме, това и без друго е илюзия, която само още повече ни погубва, и несправедливостта остава реално ненаказана. Тази е съдбата, която ни определя, и тя е невероятно обвързана с онова, което съставя живота ни.

Тази ли е спонтанната яснота на нощта, на зависимостите, които прозираме само с “широко затворени очи”, на сън и на тъмно? Книгата, във всеки случай, е по-оптимистична от заключенията на авторката. Вероятно защото доказва, че и фатализмът все пак не разваля удоволствието от четенето, нито пък наврежда на интелектуалното усилие да проумеем и приемем по един или друг начин живота си.

Elisabeth Bronfen "Tiefer als die Nacht gedacht. Eine Kulturgeschichte der Nacht", Hanser Belletristik 2008