Кризите имат и положително измерение – обзорен коментар на 2004 година.

В днешния свят, където медиите с небивала бързина следят в реално време събитията по света и дори създават своя собствена реалност, действията на хората все по-често се обуславят от късата им памет – независимо дали става дума за политиката, за икономиката или за личния живот. Ето, природното бедствие в Югоизточна Азия, например, чиито измерения надхвърлят човешкото въображение, бързо изтри от паметта ни такива трагични събития, като драмата в Беслан и обезглавените заложници в Ирак. Благодарение на свръхмодерните комуникационни технологии днешните ужасяващи информации изместват вчерашните и направо ги отпращат в архива. Така наблюдателят или информационният консуматор до голяма степен безсъзнателно престава да прави разлика между важно, по-маловажно и съвсем неважно. Защото образите оказват най-голямо влияние върху възприемането на действителността, а повечето образи напоследък нямат никакво собствено съдържание.

Всичко това постепенно води до загуба на нравствена ориентация, до неразграничаване на доброто от злото и постепенно онагледява тънкостта на цивилизационната ципа, покриваща развитите страни, която особено изтънява във тежки времена на политически обрати и трудни решения. Моралът, безкористността, уважението към другия бързо губят стойност, когато става дума за опазване на личното благосъстояние или на политическата власт, когато терористичните атаки, безработицата и социалното безразличие непрекъснато пораждат несигурност и страх.

А светът се променя много по-бързо, отколкото си мислим и тези промени са рамкирани от кризи и катастрофи, но и от бавно действащи положителни фактори, които често пъти остават невидими на фона на доминиращите мрачни новини. Например – неочакваната смяна на властта в Индия, в Украйна, в Испания. Но дори катастрофата в Югоизточна Азия или преизбирането на Джордж Уокър Буш за президент на САЩ, както и съсипващата война, водена от него в Ирак, в определен смисъл дават и положителни импулси, карат хората да осъзнаят нещо важно: вече няма острови на блажените, по-голямата част от човечеството е пряко или косвено засегнато както от действията на един Джордж Уокър Буш, така и от подводното земетресение в Югоизточна Азия. Изборяването на подобни примери може да продължи още – Израел и Палестина, Судан, Кавказкия регион.

Не слчауйно все по-настойчиви стават призивите ООН да поеме координацията не само на спасителните работи в района на последното бедствие, но и на борбата срещу кризите в други региони. Защото, първо, по-добър инструмент все още няма, и второ – все повече се налага убеждението, че единствено координираната ”вътрешна световна политика” може да ограничи най-големите опасности за хората и природата, а в бъдеще дори да ги предотврати.

На пръв поглед 2004 изглежда като изгубена година, като година на кризи и катастрофи. Но при по-внимателно вглеждане веднага се отварят няколко прозорчета на надеждата, създадени не толкова от човека, колкото от природата и съдбата – да си припомним за смъртта на Ясер Арафат, например. Буш, Мадрид, Арафат и ужасяващата природна катастрофа в самия край на годината изостриха до крайност тежките противоречия в съвременния, глобализиран свят – между мизерия и излишество, между сътрудничество и разпадане – и недвусмислено ни показаха, че международната общност трябва да обедини силите си за решаване на такива проблеми като кризите в Близкия Изток и Централна Африка или бедстващото положение на стотици хиляди хора в Югоизточна Азия. И това е добрата новина, която ще остане актуална още дълго време след старта на новата 2005 година.