Корупцията си остава един от най-големите проблеми в Сърбия

�арац основният неразрешен проблем в странаа остава този с ширещата се корупция.

Сръбската икономика расте, и от това печелят и представителите на стария елит, които междувременно са се интегрирали добре при новите условия в държавата и в обществото. Къде с корупционни практики, къде с престъпни деяния немалко представители на бившия режим от времето на Милошевич днес заемат ключови постове в икономиката на страната, откъдето се опитват да влияят и върху политиката. Един от най-яростните борци за демокрация в Сърбия е председателката на Съвета срещу корупцията Верлица Барац. Често обаче тя е сама в битката срещу корупцията и нерядко се оказва в конфликт със силните на деня.

Когато Верица Барац гледа от своя кабинет през прозореца навън към стълбището на парламента, често я спохождат мисли на надежда. Преди 7 години тук се състоя щурмът срещу парламента. Многохилядните демонстрации и генералната стачка, Блокирала страната, доведоха в крайна сметка до падането на Милошевич от власт. Само половин година по-късно обаче сръбската опозиция се разцепи, а след убийството на бившия премиер Зоран Джинджич през 2003 година – за мнозина окончателно беше разбита и последната надежда за бърза промяна.

Същото важи и за Верица – една елегантна и фина жена. На пръв поглед тя не прилича на борец, но е тъкмо такава – председателката на антикорупционния съвет на Сърбия е много енергична и неподкупна жена. И ако не беше такава, може би отдавна правителството да е затворило този антикорупционен орган, който се помещава в сградата на парламента. Верица води ежедневна битка, затънала в политическото блато, срещу престъпността в Сърбия:

“Този орган беше създаден през 2001 година към сръбското правителство. Съветът беше инициатива на премиера Зоран Джинджич. Корупцията е най-големият проблем на Сърбия. Отговорността за това носи основно правителството. Съветът за борба с корупцията често докладва за различни корупционни случаи, назовава дори имена на замесени правителствени служители. Нищо обаче не се случва. В деня, в който беше убит Джинджич, той заседаваше в Съвета срещу корупцията. Той искаше да подкрепи дейността на този орган.”

Министър-председателят Зоран Джинджич беше убит малко след това заседание. На излизане от сградата на парламента той беше прострелян от снайперист. Така умря и последната надежда на Сърбия за бърза промяна. След убийството на Джиднжич 51-годишната юристка оглави Съвета срещу корупцията. Днес въпреки ударите под пояса, които получава, Барац е твърдо решена да продължи делото на Джинджич в борбата срещу корупцията и сивата икономика.

“Мишкович, Лазаревич, Хамович, Карич, Юнич, Беко – това са имена на хора, които забогатяха изключително много през 90-те години. Чрез корупция Милошевич се опитваше да си осигури оставането във властта. Проблемът е, че сега тези нови финансови магнати са спонсори на демократичните партии. Така те успяха да се задържат на повърхността и след падането на Милошевич. Демократичните партии също са корумпирани. Никой днес не знае точно, по какъв механизъм точно те се финансират, навсякъде обаче се забелязват белезите на финансовите групировки.”

Верица Барац е документирала 170 случая на измами. Има имена, цифри и факти. Един от тези случаи уличава в корупция министри около приватизационната сделка за най-голямата сръбска фабрика за производство на стомана “Сартид Стийл”. Има данни също за нелегална търговия със захар в страните от ЕС.

Всеки човек в Сърбия знае имената на новите богаташи, които контролират държавата. Нито един от тях обаче не е в затвора. Верица Барац понякога се смята за един модерен женски Дон Кихот, която се бори срещу вятърните мелници. Тя обаче е твърдо решена да не наблюдава безучастно, как престъпници се опитват да управляват страната.

“Не съм очаквала, че ще стане толкова трудно всичко след 2000 година. Сигурна съм, че след ерата Милошевич хората очакваха истинската демокрация. Зад правителството обаче стои една по-голяма сила, а гражданите са безсилни, тъй като политическите партии са напълно корумпирани. Решенията на парламента се предопределят от 5-6 души, но така също и от финансовите магнати, които финансират партиите. Всеки един депутат трябва предварително да е подписал празна бланка с оставката си, която се съхранява при лидера на партията. По този начин се контролират депутатите, и който е с по-различно мнение от предписаното, той бива освобождаван, и заменен с други хора. Как по този начин парламентът може да контролира дейността на правителството?”

Верица Барач описва живота в Сърбия днес като сатира. Сатира, в която никой не се смее.