Книгите на 2007: наградите, похвалите и отвъд тях

Прогнозите са по правило рискована работа, но все пак не е нужна особена смелост, за да се каже, че през 2008 Дорис Лесинг ще бъде четена толкова малко, колкото беше и преди получаването на Нобеловата премия; малцина ще си спомнят тазгодишния носител на френския литературен приз Гонкур, Жил Лероа, автора на един грациозен роман за канибализираната от съпруга си Зелда Фицджералд (Alabama Song); а Юлия Франк - отличена с Литературната награда на Германия 2007 - ще си остане непознато име не само за неизкушените от книгите.

И още една прогноза: онези, които четат, ще продължат да четат и през новата година, напук на агресията на нискочелието. Вярата – инстинктивна, генетична? - че книгите ни правят по-добри и по-умни все още не е изгубила притегателната си сила. Колумбийският философ Гомес Давила напомня обаче, че “ако посредствените книги с всеки изминат ден ни се струват все по-непоносими, то не е защото вкусът ни става все по-изтънчен, а защото силата на въображението ни намалява”. Иначе казано: човек става по-умен, само ако чете умни книги.

Силна храна за въображението Кои бяха “умните” книги на 2007? Коварството на този въпрос може да бъде надминато само от наивността на онзи, който си въобразява, че е в състояние да му отговори. Затова нека се ориентираме просто към интересните заглавия и имена, още повече, че според Киркегор интересното също е естетическа категория. Несъмнено централно място в тази категория заема Филип Рот, който, верен на принципа нито година без роман, отново напомни за себе си с Призракът излиза, последното продължение на сагата на своя герой Натан Цукерман. Изглежда само Нобеловата награда ще даде покой на този голям писател (а, кой знае, може би и на някои от читателите му). Междувременно един друг американски автор, Денис Джонсън (новоизлезлият му роман Дърво от дим спечели Националната литературна награда), все по-често бива нареждан сред големите разказвачи на Америка, макар да е още много далеч от популярността на Рот или ДеЛило, които са най-гласовитите му покровители и почитатели. Литературната година в Германия бе доминирана от екстравагантната фигура на Мартин Мозебах, писател, есеист и естет. Присъдената му висока Награда Бюхнер стана повод за ободрителна дискусия с леко блудкав привкус, във вихъра на която попаднаха неговият архаично-превзет език, консервативните възгледи и дори вратовръзката му. Самият Мозебах натегна винта още повече, като в словото си при получаването на наградата установи пряка връзка между Сен Жюст и Химлер. Но скандалът не се състоя, тъй като по онова време скандализираните бяха изчерпали вече мунициите си. Литературните послания на Балканите Споменатия по-горе цитат от Киркегор срещнах в интервю с румънския писател Мирча Картареску, едно име, което си заслужава да запомним. Хипнотизираната от майсторството на Картареску германска критика обяви трилогията му Орбитор (на български Ослепително), в която действителност и фантазия, настояще и минало се съединяват в един поетичен и комичен световен театър, за “шедьовър на литературния маниеризъм”. Картареску, Владимир Зарев, Георги Господинов, а отскоро и Теодора Димова са талантливите посланици на балканската литература в сърцето на Европа. Те спечелиха критиците, но дали или по-точно как ще успеят да спечелят и читателите, когато дори в най-голямата книжарница на Бон например не може да се намери нито една от книгите им? Ако Картареску е сред откритията на годината, то почетната титла Книга на годината принадлежи безспорно на Живот и съдба от Васили Гросман. Епосът за Сталинградската битка, изтреблението на евреите и престъпленията на сталинизма, публикуван сега в нов превод на немски, не е просто още един роман за войната: това е паметник на световната хуманистична литература, с право сравняван с Война и мир на Толстой. Никакви отличия и похвали обаче не могат да се сравняват със субективния, но абсолютно меродавен критерий на удоволствието, предизвикано от препрочитането на някоя полузабравена любима книга, или от първата среща с някое произведение, за което сте чували отдавна и чийто прочит дори е надхвърлил очакванията ви. В този - съвсем личен - смисъл моите книги на 2007 бяха Гепардът на Томази ди Лампедуза и Памет, говори, автобиографията на Владимир Набоков.