Иранският атомен спор през 2006 –та година

В началото на 2006 -та Техеран обяви, че разполага с нужната техника за да обогатява уран, поради което оттам съобщиха, че работите в запечатаното дотогава атомно съоръжение в Натанц ще бъдат възобновени под контрола на международната агенция за атомна енергия във Виена. Това накара Великобритания, Франция и Германия да се оттеглят от преговорите с Иран. С напрежение се очаква доклада на международната агенция през февруари, който трябва да даде яснота по един основен въпрос – работи ли ислямската република по своя тайна програма за производство на атомно оръжие или не. Мохамед ел Барадей обаче представя нещо, от което става ясно ,само че евентуална военна опция от страна на Иран не може нито да бъде окончателно изключена, нито потвърдена. Неяснотите по този въпрос остават и подхранват различни слухове и спекулации. На 11 април президентът Ахмадинеджад гордо обявява, че на страната му се е удало, да обогати уран:

“Въз основа на международните правила и нашите неотменими права, ние ще продължим индустриалното производство на горивни елементи за електроцентралите ни.”

Макар, че в случая става дума за ниско обогатяване на уран, иранският президент поне вербално – изпраща страната си в компанията на атомните държави. Това огромно преувеличение обаче подтиква Западът към сплотеност. В началото на юни САЩ за пръв път предлагат преки преговори с Иран, а петте постоянни членки на Съвета за сигурност, заедно с Германия правят пакет от предложения на Иран. В тях е предвидено, страната да получи помощ отвън в изграждането на един реактор с лека вода, както и в използването на атомната енергия за мирни цели, ако се откаже от програмата си по обогатяването на уран. Обещани са и други облекчения в икономическата област. Техеран обаче реагира сдържано и заявява, че ще даде отговор едва на 22 август. Тогава Западът прекратява инициативата и прехвърля спора около иранската атомна програма в Съвета за сигурност. Там е съставена резолюция 1696. В нея ООН апелира към Иран да прекрати атомната си програма до 31 август. Тази дата обаче минава, без да се случи нещо. Президентът Ахмадинеджад оповестява:

“Преговорите трябва да се проведат в честна атмосфера и двете страни трябва да са равнопоставени, а климатът – честен. Ако обаче те си въобразяват, че могат да ни заплашват, то нека знаят, че иранският народ решително отхвърля подобна атмосфера.”

След като ултиматумът изтича, петте постоянни членки на Съвета за сигурност и Германия не могат да се споразумеят около еднна линия на поведение, защото Китай и Русия не са съгласни да се налагат санкции, нито пък тонът спрямо Техеран да се изостря допълнително.

Едва през декември – ден преди Бъдни вечер – се удава изготвянето на нова резолюция. Единодушно Съветът за сигурност реши да обяви санкции, за да осуети всякакъв евентуален трансфер на ноу-хау и материали за иранските атомни съоръжения и ракетни програми, както и за тяхното финансиране. Тонът на документа обаче е изключително мек. Освен това се правят и редица изключения – например за строежа на руски реактор в иранския град Бушер. Затова и реакциите на говорителя на иранското външно министерство Али Хосейни бяха съответно сдържани:

“Резолюцията засяга две точки: първо - работата по нашата атомна програма за мирни цели. За тази цел – от технологическа гледна точка – ние изобщо не се нуждаем от чуждестранна помощ. От друга страна – засяга атомното оръжие, което ние отхвърляме по хуманитарни и религиозни причини. Затова резолюцията на ООН по никакъв начин няма да се отрази на нашата атомна програма”.

Обединените нации оповестиха, че на 21 февруари идната година ще представят междинен доклад за развоя на събитията около иранската атомна програма. В същото време, парламентът в Техеран апелира към собственото си правителство, да подложи на преоценка отношението към Международната агенция за атомна енергия.