Има ли бъдеще социална Европа?

Социалната политика на днешния Европейския съюз прилича по-скоро на “минирано поле”, в което малцина се осмеляват да навлязат. Опасността идва оттам, че всяка от страните-членки има свой традиционен социален модел, който ревниво пази. Така например британската традиция се отличава съществено от континенталната. Англо-саксонският модел поставя акцента върху либерализма. Намесата на държавата в социалната сфера се свежда до минимум за сметка на “невидимата ръка на пазара”. Това виждане се основава на тезата, че ограниченото социално подпомагане действа дисциплиниращо върху фактора работна сила. Когато нямат зад себе си сигурния гръб на социалната държава, работниците сами се справят с предизвикателствата на пазарното стопанство.

Картината, която се наблюдава в континентална Европа, е твърде по-различна. Не случайно в Германия след Втората световна война се появява терминът “социално пазарно стопанство”. “Кръстникът” на тази идея е икономистът Алфред Мюлер-Армак, а реализацията й се свързва с името на Лудвиг Ерхард. Така нареченият “Рейнски капитализъм” съчетава в себе си елементите на свободния пазар и социалната държава. Добре развитата социална система действа коригиращо на “пазарната стихия”.

Различията между континенталната и англо-саксонската система намират своята проекция и на европейската сцена. Когато говорят за “социална Европа” Тони Блеър и Жак Ширак разбират различни неща. Според Блеър най-подходящ е онзи европейски социален модел, който е адекватен на глобализацията. В тази схема няма място за щедри субсидии от Брюксел в рамките на архаичната аграрна политика на Европейския съюз. В очите на Ширак помощите за европейските фермери са социално оправдани.

Европейците са единни по въпроса, че трябва да се отговори на предизвикателството, наречено глобализация. Различията се проявяват по-скоро в начина, по който да се реагира. За британците глобализацията е икономическа реалност и задачите на политиката се свеждат единствено до “смекчаване” на нейните социални последствия. За разлика от това виждане, континенталната доктрина допуска, че глобализацията може да бъде политически направлявана.

На европейската среща на върха в замъка Хамптън Корт на 27-ми октомври т.г. не бе намерена някаква обща рецепта, която да обедини различите позиции. Заслугата на домакина Тони Блеър се състоеше единствено в това, че темата глобализация изобщо бе подета. До конкретни решения така и не се стигна. Дори и предложеният от президента на Еврокомисията Барозу глобализационен фонд от 3,5 милиарда евро за периода 2007 – 2013 не срещна необходимата подкрепа.

И така, бъдещето на социална Европа в момента изглежда твърде неясно. Различията в Европейския съюз не дават основание за оптимизъм. Все пак в Европа има една страна, която може да послужи за пример. Страната с най-изразен “социален комфорт”, в която според статистиките на Обединените нации се живее най-добре, е Норвегия. Случайно или не, тя е извън Европейския съюз.