Изтезанията не бива да се отминават
14 май 2004Не може да се угоди на всички. Особено пък в политиката. Това по всяка вероятност беше ясно и на германския външен министър Йошка Фишер, когато тези дни трябваше да налучка правилния тон във вашингтон. Той беше длъжен да заяви на САЩ, че действията им и позицията им по аферата с изтезанията в Ирак не са приемливи, без обаче да денонсира приятелството или поне партньорството и да върне обратно във фризера двустранните отношения, озовали се на най-ниската си температурна точка заради войната в Ирак.
Фишер улучи верния тон: той разкритикува американците, но им предостави сами да се справят с аферата, която е тяхна вътрешна работа. Както обаче вече стана: не може да се угоди на всички. Едните биха искали спорът за иракската война да продължи с изказвания от рода на ”първата война в историята, завършила преди да се намери причина за нея”. Те смятат, че новото сближаване между Берлин и Вашингтон е недопустимо. Други пък, сред тях и групичка самопровъзгласили се ”пазители на медиите” по интернет, отричат на Германия, каквото и да било право да критикува. Между тези две крайности се простира широкият диапазон на най-разнопосочни идеолози, коментатори и мнения.
Тежестта в тези групиа с течение на времето вероятно ще се измести в полза на непримиримо антиамериканския лагер в зависимост от това, колко време ще е още необходимо, докато Вашингтон стигне до единствения верен извод: че трябва да се преустановят всякакви инквизиции и отговорните лица /всички отговорни лица!/ бъдат привлечени под отговорност. Твърде дълго време отне, докато най-сетне поне вице-министърът на отбраната Пол Уолфовиц призна, че в Ирак се е нарушавала Женевската конвенция.
Подобно самопризнание само по себе си и някое и друго съдебно дело обаче няма и не могат да са достатъчни. Също не и уверението, че затворниците в Ирак отсега нататък ще се третират по съвършено различен начин. Работата е там, че в цялата работа и германските политици твърде лесно пренебрегват обстоятелството, че в Ирак бе действано по сценария, който е в сила от вече близо три години в Гуантанамо. Та нима е случайност, че генерал Джефри Милър, който отговаря от август насам за иракските затвори, преди това ръководеше ползващия се с най-лоша слава американски пленнически лагер на остров Куба?
Сега се отразява негативно и това, че нямаше официални протести срещу ставащото в Гуантанамо. Нито от Берлин, нито от други европейски столици. И че безрезервно бе посрещната съмнителнната теза на Вашингтон, че задържаните там са подозрителни терористи, а не военнопленници, поради което Женевската конвенция не била в сила за тях. Може и така да е, но: забраната за прилагане на изтезания е валидна и за пленниците в Гуантанамо, но това се пренебрегваше съзнателно и целенасочено от Вашингтон. Докато впоследствие тамошните методи бяха ”експортирани” в Ирак и накрая се стигна до скандала.
Изтезанията в Ирак и изтезанията в Гуантанамо са поради това една и съща тема. А нито германският външен министър, нито европейските му колеги не бива да следват американската теза, че става дума за две коренно различни неща. Може и да е успокояващо, че и в самите САЩ се разследва законността на лагера на остров Куба, но трябва да се зададе и въпроса, защо всичко трае толкова дълго.
Не германското многознайство и самочувствие трябва да са в дъното на мотивите за задаването на въпроси и отправянето на предупреждения, а единствено съзнанието за моралните ценности, официално признати от германците и превърнати от тях едва след Втората световна война и едва с помощта на САЩ в основа за действията им.
Когато Йошка фишер сега припомня за тези неща, това няма нищо общо с ”подмазвачество”, а е само колеблив, макар и оправдан призив на учениците към учителите, да се придължат, ако обичат, към проповядваните от самите тях правила. При тема като изттезанията и правата на човека отгоре на всичко може да се очаква, критикуваните да си направят съответните изводи. В противен случай критикуващите трябва да си направят изводи, за да не се превърнат в съучастници.