Израелци се спасяват с бягство от северната част на страната

Понякога просто повече не се издържа. Когато завият сирените и са зададат ракетите “Катюша”, на хората им се иска да са някъде надалече от тук. Както се е чувствала и Наоми преди няколко дни:

“Когато ударят катюшите шумът и страшено силен. Много къщи вече са повредени. Много е тежко, много е трудно да се остане”.

Къщата на Наоми е само на 8 км от ливанската граница. Така че тя е гледала войната право в очите:

“Бяхме десет дни с дъщерите ни в бункера, само от време на време, когато беше спокойно, можехме да са движим из къщи”.

Почти всяка къща по ливанската граница има собствено противовъздушно скривалище. Сега Наоми заедно със семейството си живее временно при приятели близо до Тел Авив. Тук е по-сигурно, казва тя.

....

Далила и Охат също са изпитали силното желание да се махнат, когато са се посипали първите ракети и над тях прогърмявали самолетите на израелските ВВС. Само че нямало как. Далила точно раждала в болницата второто им дете.

“Първо се чу една такова свирене. Мислех, че е сирена. А когато ракетата се взриви, си помислих, че е точно до леглото ми”.

Междувременно младото двудетно вече семейство е напуснало дома си, който е само на 10 км от границата с Ливан.

“Трудно е, разбира се. Война е. Един ден ставаш и трябва да напуснеш къщата си. Но има причина. Не е напразно, става дума за справедливостта”.

Като Охат мислят повечето израелци, макар и да са лично засегнати. Избягали заради децата, за да им спестят всичко това, обяснява Далила:

“Лятна ваканция е и децата чуват, как ракетите се взривяват до къщите. По цял ден се седи в бункера. Наистина не е леко за децата”.

Въпреки всичко те искат да се завърнат в граничния си район, надяват се да е скоро. Може би още следващата седмица

“Ще остана там завинаги, защото обичам това място. Никаква война не може да ни сплаши и прокуди оттам.”

Все още обаче семейството с двете си деца и кучето живее при бабата и дядото в централната част на Израел. Гледат кадрите с разрушените къщи, с танковете и бомбените попадения. На двегодишната си дъщеричка не разказват нищо за това. Така че Жакет е щастлива:

“Играя си при баба и дядо, най-обичам да съм при тях”.

За малката Жакет бягството от севера е само приятен отдих бри бабата и дядото.