Изборът на Пол Уолфовиц за президент на Световната банка

С централната задача на Световната банка, а именно с политиката за развитие, Пол Уолфовиц досега нямаше много общо. Като се изключат трите му години като посланик на САЩ в Индонезия и постът му в Държавния депертамент през 80-те години, 61-годишният досегашен заместник държавен секретар по отбраната е прекарал най-голямата част от професионалния си живот в Пентагона. Както сочи историята това не трябва да бъде непременно недостатък: преди три десетилетия Робърт МакНамара се прехвърля от поста на шеф на американското военно ведомство в креслото на президента на Световната банка и превръща дотогава по-скоро бюрократизираната институция в най-важен актьор на международното сътрудничество по отношение на развитието.

По времето на МакНамара Световната банка сериозно и с много страст се обръща с лице към най-бедните по света. Джеймс Улфенсън по-късно придава на тази политика допълнителен импулс, превръщайки в духа на целите на милениума от страна на ООН борбата срещу мизерията по света в централна задача на банката. Към заслугите на Улфенсън се числи също така, че той укрепва позициите на развиващите се страни в системата на СБ и отваря международната финансова институция за диалога с критичната общественост, че поема предизвикателството на борбата срещу вируса на СПИН и се заема с разсрочване дълговете на най-бедните страни. За всеки нов президент би било трудно да излезе от сянката на Улфенсън. За Уолфовиц това ще бъде още по-трудно, защото е смятан за ултраконсервативен и се слави като интелектуалния подпалвач на войната в Ирак.

Съответно колебливи бяха и реакциите по земното кълбо, както и сред около десетте хиляди служители на СБ във връзка с номинирането му, колебайеки се мижду скептицизъм и ужас. Ала президентът на САЩ Буш успя да наложи своя кандидат за поста. Защото първо, макар и да не е зафиксирано в писмен вид, на САЩ като най-крупен собственик на дялове от СБ практически се предоставя правото да определя кой да я оглави, докато европейците решават, кой да застане начело на МВФ. Второ: европейците се надяват на американска подкрепа в борбата за друга една върховна международна длъжност: в СТО. Трето: може да се предположи, че европейските правителства понастоящем не проявяват интерес към нов трансантлантически спор.

Пол Улфовиц ще поеме един добре смазан механизъм, което не означава, че всичко трябва да остане такова, каквото е сега. Туй се отнася най-вече до финансовото сътрудничество с развиващите се страни. Понастоящем СБ раздава годишно по около 11 милиарда долара под формата на кредити за икономически по-напредналите страни от Третия свят и 9 милиарда под формата на помощи за най-бедните страни. Ала страни като Китай, Бразилия и Турция биха могли да покриват финансовите си нужди и при пазарни условия от международните финансови пазари, а СБ би могла и би следвало да продължава да им оказва експертна помощ. При най-бедните страни преходът към помощи би имал смисъл, защото твърде безмислено е от една страна тези най-бедни страни да получават разсрочки и опрощавания на дълговете си, а от друга страна да получават нови, макар и особено изгодни кредити.

От Пол Уолфовиц ще зависи, дали СБ ще продължи избрания от Джеймс Улфенсън курс към реформи и отваряне за диалог с киритикуващите я, както и дали ще успее да обезсили аргументите, че най-важната за развиващите се страни институция в света се превръща във филиал на белия дом във Вашингтон. Той със сигурност осъзнава, че действията му ще се наблюдават зорко, особено от европейските партньори например. Развиващите се страни се нуждаят от силна мултилатерална банка, която да отчита интересите им. Или както заяви самият Уолфовиц, представяйки се през министрите на развитието от страните на ЕС в Брюксел: “Да се помага та хората, живеещи в бедност, е благородна задача”. Като израз на надеждата може още да се добави, че не само личностите оставят отпечатъка си варху институциите, а често става и обратното.