Злоупотреба с историята

На 19 февруари пред паметника на Васил Левски историкът Божидар Димитров заяви, че Апостолът на свободата е най-успешният български политик. Димитров заяви това пред събралите се хора, между които президентът, министри и представители на всички политически партии, и може би това го е накарало да ги провокира по този „оригинален” начин. Самият Божидар Димитров участва всеки ден в телевизионни или радиопредавания, дава интервюта във вестници и поддържа собствени колонки в тях и е на път да бие Бойко Борисов по медийни изяви. Може би и това го е накарало да стане по-малко взискателен към собственото си публично поведение. Само така мога да си обясня факта, че от устата на историк може да излезе подобна глупост. В други изявления по повод 19 февруари Димитров критикуваше българските политици, които злоупотребявали с името и портрета на Левски. Същото направи той самия само и само да блесне с оригинална мисъл и да влезе в познатото клише, според което днешните управници са нищожни в сравнение с Апостола на свободата.

Аз не бих си позволил да правя подобни сравнения, нито да съдя някого, че не прилича на Левски и съм сигурен, че подобни сравнения са некоректни. Те са започнали веднага след освобождението на България, когато е било много удобно да се „канонизират” борците за свобода, недочакали самата свобода, за да изпъкнат по-ярко слабостите на оцелелите, които са се превърнали в действащи български политици. Много често тези сравнения са се употребявали в междупартийни битки – та до днес. Подкрепа на това клише са дали и българските поети, писатели, интелектуалци, като се започне от самия Вазов. Много е лесно да извадиш един герой от миналото и да кажеш на живите си сънародници „срамувайте се, че не сте като него”. Лесно е, а така също и дълбоко невярно.

Изречението на Божидар Димитров обаче не е вярно и по смисъл. От чисто политическа гледна точка е трудно да говорим за успех при наличието на провал, завършил с екзекуция. А ефективността от вътрешно-революционната дейност се изчерпва с това да привлече вниманието на Великите сили. България се освобождава след война между Русия и Османската империя и е много спорно, че страданията на българския народ са единствената причина за намесата на руския цар. Всичко казано дотук не омаловажа приноса и делото на Васил Левски. Може да се каже, че той е изпреварил времето си. Неговият хоризонт е бил много по-далечен от този на съвременниците му и това до голяма степен го е направило политически неадекватен за времето си. Искал е онова, което повечето от сънародниците му са отхвърляли. Предателството му не може да се разглежда само като личен акт на един човек, случаен инцидент. То е израз на по-дълбоко и всеобщо българско отхвърляне, каквото е сполетяло и други герои и борци за свобода. Участта на Христо Ботев е друг пример в това отношение. Немощта на Априлското възстание говори не толкова за липса на организация, колкото за отсъствие на желание и енергия сред мнозинството. Нищо лошо, нито светотатско няма, ако се опитаме да погледнем на собствената си история отвъд идеологизираните клишета. За съжаление това все не се получава. Щом и хора, които се титуловат като историци продължават да злоупотребяват с нея.