За учителската стачка

Когато шофьорите в София стачкуваха на никой не му дойде на ум да ги обяви за нахалници, медиите отразяваха много внимателно стачката им, а нито една социологическа агенция не излезе, за да насъсква обществото с „изследвания”, относно интелектуалния и професионален багаж на стачкуващите. Всичко мина бързо и почти незабележимо. Защо ли? Отговорът е прост: всички се страхуваха да понесат повече от три дни блокирано движение. Шофьорите поискаха по 1000 лева и ги получиха без никакви уговорки и проучвания за това колко процента от обществото одобряват подобно увеличение. Медиите не правеха опит да насъскват хората срещу шофьорите, както го правят сега с учителите и всичко мина като по вода. Тук само ще припомня, че сегашната учителска стачка не е първата. Преди няколко месеца учителите отново стачкуваха, но бяха излъгани с обещанието за увеличение, което така и не се случи. Излизането им на улицата днес беше предизвестено, заради поведението на управляващите тогава.

Двойният стандарт на власт, медии и общество спрямо стачките на учителите и шофьорите издава все пак примитивност в публичните ни отношения. Правото е на по-силния, по-грубия и по-първичния. Не искам да обидя шофьорите, но техният труд не е по-квалифициран от този на учителите. Няма равенство в едно общество и не може да има. Впрочем, опитът за неговото насилствено налагане, както и разпалването на класова омраза, което стар похват на социалистите, през последните 50 години ни доведе до там, че в България портиерът е по-важен от директора, секретарката от началника, чистачката от служителя, сценичните работници от режисьора, строителите от архитекта, санитарите от лекарите и т.н. Затова и качеството на живот в България е такова, каквото е. Лошото е и друго. Хората с изброените професии, за които е нужна по-малка квалификация, са убедени, че са родени за професори. Никой не се чувства добре на мястото, мечтае да бъде нещо друго и не изпълнява съвестно задълженията си. По-голямата част от сервитьорите и продавачите в България ви гледат обидено, защото вътре в себе си са убедени, че тяхното призвание е да бъдат богати, нищо не работещи рентиери. Впрочем, поради спецификата на прехода, точно такива хора станаха богаташи. От друга страна, останалите, които са положили усилия и имат някаква компетентност, нямат самочувствието на хора с положение, защото тяхното заплащане и социален статус много често са по-ниски от тези на шофьори, монтьори и сервитьори.

Ако в България някой строител ви нареди лошо плочките, не свърши навреме обещания ремонт и остави след себе си сума ти неща за оправяне, ще му дадете толкова пари, колкото поиска. И през ум няма да ви мине да се пазарите. Обикновено такива „майстори” не падат под 100 лева на ден надница, а на всичкото отгоре си вършат калпаво работата. Когато учителите, към които цялото общество има претенции, поискат заплатата им от 160 да стане 320 евро месечно, започва негодувание. Обвиняват ги в алчност.

Искам да съм пределно ясен. Сега учителите не бива да отстъпват. Защото отстъпят ли още веднъж, както преди няколко месеца, никога няма да получат адекватно заплащане на труда си. А освен това България за дълго ще остане в сегашната си зависимост от обслужващия персонал и никога тук няма да се роди истински духовен елит.