За някои несполучливи политически ходове в официална София след влизането на страната в ЕС

Влезли-невлезли в ЕС – и започнаха селските номера. Най-напред президентът Георги Първанов за пореден път разшири компетенциите си, влезе в ролята на ядрен лобист и защити АЕЦ. После с дружните софийско-скопски усилия възникна междуселски скандал, който у хората от ЕС може да събуди само недоумение и да задълбочи предубежденията им. Но хайде, че българите направили лошо впечатление още от вратата – това не е фатално. Нали вече са вътре, ще има време за взаимно опознаване. Лошото е, че София все по-често залита към една вкисната, предмодерна политика, която не е в състояние да постига конкретните си цели в бързия свят на гъвкавост, отчетливи интереси, лицемерна любезност и медийна прозрачност, какъвто е европейският.

Да вземем ядрената енергетика. Спасяването на АЕЦ “Козлодуй” не е безспорна кауза, но ако е възприето като държавна политика – по-добре да се върши като хората. Тоест, с него да се занимава не президентът (той раздава ордени), а правителството, енергийният министър и премиерът. И най-важното: да намерят по-ефикасни пътища от площадните речи, които радват душата на патриотите, но изобщо не правят впечатление на Брюксел. Не е трудно да се научи, например, че сегашната германска канцлерка Ангела Меркел, която за късмет точно в момента председателства ЕС, е защитник на ядрената енергетика. Меркел иска да ревизира решението на предишното германско правителство за спиране на АЕЦ в страната и от тази гледна точка е отличен партньор на София в каузата “Козлодуй”. Малко тиха дипломация – и току-виж българската АЕЦ получила отсрочка. Вместо това обаче – пламенни речи.

Подобно е положението и с новите напрежения между София и Скопие, които постепенно се превръщат в запазена марка на външния министър Ивайло Калфин. Че македонската политика и обществен живот са заредени с комплекси и агресии по отношение на България (особено след влизането й в ЕС) – по това спор няма. Но мигар трябва да им се отговаря със същото? И в какъв смисъл официална София се ангажира с участниците в една частна панахида в чужда столица? Да не говорим за целия архаизъм на сюжета с убийствата му, самоубийствата му, преклоненията и поклоненията му, с ритуалното рушене на “храма” и прочие. Едните твърдоглаво (но все пак миролюбиво) възстановяват плочата и ходят да й се кланят, другите първобитно вдигат сопите – нима от това можеш да произведеш някаква смислена политика? Разбира се, че не. Затова вместо да си играят на ноти и викане на посланици (което разгаря патриотически огън в душите на лумпенщината от двете страни на границата), София и Скопие най-добре да седнат и да видят какво има за вършене помежду им. А то има много – като се почне от визите и трансграничния обмен и се стигне до бъдещото еврочленство на Македония.

Под черта остава огорчаващият извод, че в София политиката на помпозните жестове отново излиза на мода в някои държавни институции.