За НДК и културата -27.3.06

Преди две седмици световно известният цигулар Максим Венгеров изнесе концерт в София. Той свири Бетовен пред четири хиляди зрители в зала 1 на НДК. В същата зала след два дни ще свири и световно известния виолист Юри Башмет, а ден преди него там ще пее световно известната джаз певица Ди Ди Бриджуотър. Наблягам на словосъчетанието „световно известен”, не само защото артистите наистина са такива и така ги рекламират организаторите на концертите им. Правя го, за да подчертая контраста между тях и мястото където българската публика се докосва до тяхното изкуство. Така наречения дворец на културата отдавна е заприличал на пазара в Илиянци. В момента той представлява една огромна сергия и няма нищо общо нито с думата „дворец”, нито с думата „култура”. Виж с думата „национален” се покрива изцяло. Това, което представлява НДК с пространството около себе си наистина е национална илюстрация на днешното българско положение. Като се започне със сергиите за кебапчета от които дъни фолк и се свърши с бидетата и тоалетните чинии, изложени в коридорите за поредното „Стройко”. Влизаш да слушаш Башмет и се натъкваш я на клозет, я на фаянс, я на бормашини. И това пак е за предпочитане пред десетките сергии, отрупани с чорапогащи, блузки, джапанки, обувки, якета, колани и каквото друго се сетите в дните когато няма „Стройко”. Освен това в НДК винаги цари сумрак и колкото и празнично да се настройвате за срещата си с изкуството не е възможно да избегнете унинието, което струи от неосветените коридори, изхабения мокет и непрекъснато реорганизиращите се сергии наоколо. Добре поне, че творците от чужбина така и не разбират къде точно свирят, защото винаги ги вкарват през един от страничните входове, по коридори, водещи направо до гримьорните. Както вече казахме НДК е символ на българската ситуация, но още по-мощен символ на последната, а и на самия НДК е паметника на архитект Старчев, който от години се разпада в градинката пред така наречения дворец, застрашавайки живота на минувачите и бездомните кучета, с които е пълно наоколо. Безсмислената и грозна статуя продължава да стърчи като истинско изобличение на българската безвкусица, обичаща често да нарича себе си „древна култура”, а на всичкото отгоре напоследък се заговори и за нейната реставрация. Достатъчно е да направите една кратка обиколка в този район, който би трябвало да е сърцето на столицата, за да си дадете сметка за мащабите на поражението, което сами сме си нанесли в духовен смисъл. Още по-силно е това усещане след концерта на някой световно известен музикант, който си тръгва, а вие оставате с НДК, паметника на Старчев, вихрещата се чалга и миризмата на кебапчета.