За митовете и историята

Случи се така, че отбих военната си служба твърде късно. Бях на 28 години и попаднах в последния випуск на Школата за запасни офицери в Плевен.

През 1999 г. нейните алеи бяха „украсени” с живописни платна. Представете си нещо като билбордове, защото големината беше наистина такава, само че нарисувани. Нарисувани от войници, които предполагам са взели някои и друг ден отпуск заради изкуството. Платната бяха много несръчно изрисувани, личеше си, че формата е била пренебрегната за сметка на съдържанието. Последното обаче беше недвусмислено и се набиваше на очи, защото през няколко десетки метра пред погледа на войника се изпречваше картина на една и съща тематика с различни вариации. Всички те бяха посветени на турското робство и Руско-турската освободителна война. Виждаха се кръвожадни сцени, които поради несръчното си изпълнение звучаха комично – българин, който е отрязал главата на турчин, а от врата на последния кръвта шурти като от прочутите плевенски каскади или турчин, който е наръгал с ятагана си българин, а върху лицето на последния кой знае защо се мъдреше усмивка. Посланието беше едно и трябваше да мотивира войниците за преките им задължения. Помни – говореха плакатите – че Турция е нашия изконен враг. Повтарям, че това става през 1999 година. България вече бе заявила желанието си за членство в НАТО, а Турция впоследствие се превърна в един от основните гаранти за осъществяването на това членство. Днес сме натовски партньори

Сетих се за тези несръчни картини около разправиите за баташкото клане и скандалното поведение на българските институции, които раздухаха случая до абсурдни размери. Реакцията на български учени, президент, министър на културата и дежурни интелектуалци, много напомняше на онези картини, изрисувани с идеологическа цел и с чисто практически мотиви от някои незнаен „фазан”. Така се наричаха питомците на школата. Колкото онези картини предаваха по автентичен начин миналото и бяха адекватни, на настоящето, толкова са и днешните реакции по повод на едно съвсем нормално научно изследване. И понеже тези дни скандалът ще продължи да бъде раздухан на нарочна кръгла маса в Батак, ще ви прочета откъс от спомените на художника Антони Пьотровски, авторът на прословутата картина, от която започна всичко. Впрочем тези дни бе открита изложба, в която е показана и тази картина, но организаторите, привърженици на националистическата употреба на скандала, не са си направила труда да публикуват писменото свидетелство на художника за начина, по който се е подготвял за нейното създаване. Ето и откъсът:

„По времето, когато бях там, в Батак живееха 1000-1500 души, по думите на съдържателя на кафенето и на жителите на града. За целта на нашето пристигане, т.е. за фотографирането на града, жителите му и тъжните доказателства за клането, ни бе обещано пълна подкрепа. Няколко по-млади хора бяха изпратени до околните помашки селца да докарат най-свирепите колячи от 1876 г. След няколко часа пристигнаха на магарета или на малки кончета над десетина от тях. бяха облечени по турски, доста окъсани и мръсни, но говореха на български също така, както и братята им християни. Но ислямът бе изкопал пропаст между тях. Чисто и просто заради разликите в религиите едните са се смятали за официални палачи, а другите за назначени жертви. А най-чудното беше това, че за съществена ненавист, не можеше да става и дума. Нещата са станали така, както е трябвало да станат, защото не е могло да бъде иначе. Християните и мохамеданите смятали, че така трябва да бъде и край. Събрахме се всички в кафенето – аз и фотографът, по-знатните жители на града и петнайсетина колячи помаци. Един от колячите, възрастен човек славянски тип, с побеляваща брада и малки премигващи очички, говореше, показвайки кинжала, който стърчеше от пояса му:

- Ей, колко заклах с този нож.

- Казват, че ти си заклал майка ми и сестрите ми – обърна се към него един бакалин.

На това се намеси друг помак:

- Боже мой, не той, аз заклах майка ти. Тя викаше „пощади дъщерите ми”, но Пехливан-оглу вече беше започнал да ги коли. Главата на по-голямата падна, а малката клечеше със скръстени ръце ей-така.

- Олеле, олеле, майчице – хлипаше бакалинът.

- Не ви ли е жал за тези жени и деца, които сте избили, запитах помаците.

- Така нареди падишахът – отговаряха и разтваряха ръце с жест на безпомощност и отчаяние.

Какво да се съжалява, като е трябвало да се коли, такава била съдбата – няма какво да се прави. Всички присъстващи кимаха с глави. Направихме 15-16 снимки. Инсценирахме сцената на клането пред училището. Християните наклякаха, скръстиха ръцете си, а помаците, навили ръкавите на своите турски дрехи, стояха разкрачени, държейки в ръце ятагани, кинжали и саби. Някои дори се стараеха да придадат жесток израз на лицата си. У християните забелязах израз на страх и молба – струваше ми се, че наистина всеки момент ще се пролее кръв.”

Този откъс е публикуван в един каталог за изложба на полския художник, състояла се преди десет години в София. Той е преведен от известния изкуствовед Димитър Г. Димитров и все още не е скандализирал никого. Нищо, че от него става ясно, че основните злодеи в злощастната трагедия са били също българи, само че помохамеданчени и че така разказаната история никак не се връзва с начина по който тя бе преподавана през последните десетилетия в България.