Защо едни са богати, а други са бедни?
25 ноември 2006
Самото заглавие е провокация за икономическия позитивизъм: икономиката е наука с претенции за точност, а икономическата практика има конкретни параметри и зависи от реални фактори – какво търси тук такова широко понятие като “култура”? Провокация и за политическата коректност: нима отделните култури, въпреки различията си, не са равностойни пред бог и ООН и не са еднакво функционални ?
Зигфрид Колхамер смята, че от тези позиции не е възможно да се даде отговор на един кардинален за човечеството въпрос: защо едни са богати, а други бедни (хора, групи, страни)? Той отхвърля класическото обяснение за значението на географията и климата, като посочва, например, че в това отношение Русия и Канада си приличат, но в икономическо се различават чувствително. Не приема и довода за фундаменталното значение на политическата система. “Демокрацията не е нито необходима, нито дори благоприятна предпоставка за икономическо развитие.”
Днешен Китай е най-яркият пример в подкрепа на становището на Колхамер. Но само до преди десетина години 36 милиона китайци, живеещи извън комунистически Китай, произвеждаха повече богатство, отколкото онези 1,2 милиарда китайци в Народната република. Тези цифри само привидно опровергават твърдението на Колхамер, който контрира с друг пример: китайците съставляват по-малко от 5 процента от населението на Индонезия, но притежават 70 процента от частния капитал, а в САЩ доходът на семействата от китайски произход е с 60 процента по-висок от средния доход на останалите семейства, с изключение на евреите. С една дума, китайците са сред икономически най-успелите имигрантски групи в света.
"Обяснението трябва да се търси в разликата между културите. Има явно култури и културни кръгове, които предлагат по-добри или по-лоши предпоставки за икономически напредък и добро управление.” Постановката за определящото значение на културата за икономическия живот разбира се не е нова: нейният манифест е прочутото есе на Макс Вебер за връзката между протестантската етика и капитализма. Новото при Колхамер е подчертано политическата насоченост на неговото съчинение в контекста на актуалния дебат около “сблъсъка между културите”.
Той отбелязва, че разлика в благосъстоянието и предимство на едни културни среди пред други се забелязва не само на национално равнище, но обикновено и в границите на една и съща страна: “... например евреите в Германия, САЩ и другаде, немците в царска Русия и Източна Европа, арменците и гърците в Османската империя, баските и каталонците в Испания, протестантите във Франция”. Не по-рядък е и обратният феномен – на последователно неуспешни групи като синти и рома, индианците и чернокожите в САЩ, сицилианците в Италия. “В началото на 20 в. средният доход на един германски евреин е три пъти по-висок от дохода на християнските му сънародници. В днешна Америка евреите са групата с най-висок среден доход – около 80 процента над останалите американци. Впечатлява изключителната готовност за учение и усъвършенстване на евреите: те съставляват по-малко от един процент от населението на света, но дават 16 процента от нобеловите лауреати.”
Като най-успешни имигрантски общности Колхамер представя евреите, китайците, японците и индийците, които очевидно са голям плюс и за приемащата страна. Но има и други случаи: “Турците дават 2,2 процента от брутния обществен продукт на Германия, но делът им от местното население възлиза на 2,6 процента. Това не означава обезателно, че те не са от полза за Германия, но явно не толкова, колкото други преселнически групи.” Колхамер отхвърля аргумента, че по-слабата интеграционна приспособимост и благосъстояние на някои имигранти е следствие от дискриминацията им; според него с отрицателно отношение се сблъскват и най-пробивните групи. “Както виждаме от примера с китайците, японците и евреите, расизмът и дискриминацията не предлагат убедително обяснение за икономическия неуспех на имигрантските групи. Историята показва, че хора от една и съща култура имат сходен успех в най-различни страни, докато хора от различни култури в една и съща страна, при еднакви външни условия и еднакви икономически предпоставки, не реагират и не пробиват еднакво.” Причината, иска да ни каже Колхамер, е в различния културен багаж, с който различните групи пристигат в новата си родина.
Значението на културните фактори Колхамер онагледява, като взима за пример мюсюлманите в Германия. Първият ключов индикатор за успешна интеграция, който той привежда, и спрямо който мюсюлманите се оказват в много неизгодно положение са смесените бракове. “Ислямът забранява на мюсюлманките брака с немюсюлмани. Не всички спазват тази повеля, но религиозният и семейният натиск върви в тази посока.” Освен това от жената се очаква да си стои вкъщи, което намалява заетостта и семейния доход при мюсюлманите. По традиция възпитанието на децата е поверено на жената, но колкото по-слаба е нейната интеграция, толкова по-малки са и интеграционните шансове на децата.
Друга основна спънка за интеграцията на ислямските имигранти е семействеността: семейството стои над всякакви обществени ценности, норми и закони, което насърчава непотизма, корупцията и пренебрежението към меритократическите принципи и егалитаризма на демократичното общество. “Икономическата дейност е по същество взаимодействие с други хора. Затова от икономическа гледна точка култури като ислямската или латиноамериканската, в които радиусът на доверие е много малък, се оказват в непривилегировано положение.”
Третият основен индикатор в анализа на Колхамер е ученолюбивостта, отвореността към други ценностни ориентации. И тук ислямът получава слаба оценка, тъй като традиционното ислямско общество се смята за най-доброто от всички, и следователно няма какво да научи от другите. Тази “културна арогантност” представлява съществена пречка за интеграцията, със съответните отрицателни икономически последствия.
На базата на приведените примери Колхамер заключава: “Тезата, че културата е важен фактор за интеграцията на имигрантите, за техния икономически успех или провал, както и за икономическото и политическото развитие на нациите, изглежда съвсем достоверно и емпирически достатъчно добре подплатено становище.” Защо тогава културализмът се посреща на нож? Защото, според Колхамер, той противоречи на две основни догми: на догмата на културния релативизъм, постулиращ, че всички култури са равностойни и изпълняват по същество едни и същи задачи; и на второ място, на догмата на икономическия универсализъм, предпоставящ, че хората навсякъде са еднакви и реагират еднакво на икономическите стимули. “Очевидно е обаче, че съществува напрежение между културния релативизъм и универсалните ценности и права, фиксирани в Декларацията за човешките права на ООН - един проблем, който дълго време бе подминаван или не се дискутираше.”
От 90-те години насам започват да излизат научни трудове (Колхамер цитира етнолога Робърт Едгъртън, икономическия историк Дейвид Ландес, антрополога Лорънс Харисън), в които се изразяват съмнения във функционалното равенство и равностойността на всички култури – явно има такива, които са в състояние по-добре от други да удовлетворяват основните човешки потребности. Що се отнася до възраженията на икономистите срещу културализма, те се изчерпват с това, че културните твърдения не се поддават на строг емпирически анализ; по правило науката продължава да обяснява икономическия неуспех с намесата на политиката в икономическия процес. Колхамер обаче смята този подход за непълноценен и се осмелява да търси обяснение извън тясното поле на икономическите закономерности, без изобщо да затваря очи за явните политически импликации и рисковете, произтичащи от неговия “културалистичен обрат”: “Сравнителното изследване на културите, от гледна точка на това доколко съдействат или спъват благосъстоянието и добруването на хората, свободата и човешките права, показва наличието на значителни различия. Промените към добро могат да бъдат наложени или стимулирани отвън, но по същество те могат да бъдат извършени само от съответните култури.”