Западът не е единен в поведението си спрямо Китай

Западът не е единен в действията си спрямо Китай. Дори страните от ЕС много рядко следват една обща политика във взаимоотношенията си с азиатската страна. Още по-големи са различията между Европа и САЩ. Това никак не изненадва експертът по въпросите на Китай в Германското Дружество за външна политика Еберхард Зандшнайдер:

“Сериозни различия има по отношение на всички фундаментални въпроси. Те засягат не толкова начина, по който общуваме с Китай, а по-скоро как гледаме на това. Най-простият от всички примери е следният: докато в Пентагона много стриктно следят обстановката по сигурността в тихоокеанския регион за да не се случи нещо с Тайван, то ние в Европа изобщо не ни е грижа за това.”

Освен различия обаче има и общи черти в отношението на Запада спрямо Китай. Според Дейвид Шамбо от университета “Джордж Вашингтон” дори те значително надвишават различните възгледи:

“Ние нямаме различия относно ролята, която играе Китай в съвременни свят. Единни сме и за това, че тази роля трябва да се засилва. Същото се отнася и за ролята на Китай в Африка. Общо е и убеждението ни, че в Китай трябва да бъде изградена правовата държава, в която не само да се води дебат за човешките права, но и реално да бъде подобрена ситуацията на място. Доизградено трябва да бъде също така и гражданското общество, и да бъде гарантирана свободата на пресата. Мирно трябва да бъде решен и въпросът за Тайван. Освен това Китай не трябва да допринася за разпространението на оръжията по света, а точно обратното – да работи за тяхното неразпространение.”

Толкова много сходства обаче не означават същевременно и единство в подхода и действията. Така напра. докато САЩ залагат на конвенционалните средства като създаването на съюзи, то европейците предпочитат т.нар. “soft power”-подход, при който любимата формула гласи стратегическо партньорство. В случая обаче тази рецепта заплашва да не даде очаквания резултат, предупреждава експертът за Китай Еберхард Зандшнайдер:

“За нас Китай не представлява стратегически партньор поради простата причина, че Китай и Германия имат много различни интереси. При това не само по въпроса за човешките права, но и в енергийната политика, политиката на сигурността, и по това, как трябва да изглежда бъдещият многополюсен ред. От тази гледна точка бих бил изключително предпазлив да определя Китай като стратегически партньор, особено на фона на посоката, в който сега върви дебатът за поведението спрямо Китай.”

В действителност Китай е обвиняван в момента за много неща, и не винаги с право. Една от причините се обяснява и с конкуренцията. И най-вече Германия усеща в тила си дишането на преследвача от далечния Изток. Така напра. китайците са на път да отнемат, или най-малкото да оспорят титлата на Германия на износител номер едно в света.

По-силно засегнат изглежда Западът от това, че конкуренцията на Китай не се изчерпва само в икономическата област. Те противопоставят един на друг и два коренно различни политически модела – “демокрация плюс пазарна икономика” срещу “авторитарно управление плюс направлявана пазарна икономика”. Сонг Ксининг от Народния университет в Пекин гледа на това като на политическа битка:

“Ние имаме политически различия в идеологическата област и в обществената система. Много интересен феномен е да наблюдаваш, как китайците се опитват да възприемат от европейския модел, а други развиващи се страни пък се стремят да вземат китайския модел, т.нар. “Пекински консенсус”. Впрочем този термин не е измислен от Китай. Това е едно непрекъснато съревнование. И това не е много приятно за европейците, които искат да видят, как все повече страни тръгват по европейския път на развитие.”

Конкуренцията обаче не означава да работиш един срещу друг. Точно обратното – Западът трябва да се стреми да приобщи Китай в международните усилия напр. в защитата на климата и неразпространението на ядрените оръжия, аргументират се европейците. Още повече, че вече има многообещаващи знаци, напр. в областта на общата енергийна политика и политиката за климата.