Западът и иранската атомна програма

�т с една-единствена възможност, която не чини обаче нищо: военен удар срещу Иран. Анализ на германския политолог Кристоф Бертрам:

Засега обаче изглежда, че шестте възнамеряват да останат в плен на своята безперспективна стратегия. Започването на преговори с Техеран – и отпускането на щедра материална помощ - се поставя в зависимост от готовността на иранската страна да преустанови обогатяването на уран. Ако това не стане, натискът щял да бъде засилен с приемането на още по-твърди санкции.

Засега обаче комбинацията от заплахи и обещания не дава желания резултат. Напротив: Техеран реагира на наложените през декември от Съвета за сигурност все още меки санкции с форсиране на програмата за обогатяване на уран. Сега правителството Буш настоява за повишаване на наказателните мерки от ООН; Буш твърди, че световната организация се компрометирала, като приемала политиката на Иран.

Само че този аргумент не е убедителен. Авторитетът на ООН ще порасне, ако тя успее да ограничи иранската програма до използването й само за мирни цели. Ако Съветът за сигурност не се споразумение върху нови, по-твърди санкции – а това е напълно възможно предвид руските и китайските възражения, - тогава вече той ще се окаже книжен тигър. Ако обаче шестте успеят да се споразумеят за повече санкции, включващи като краен вариант и военни стъпки, тогава авторитет на ООН ще зависи само от това дали тази твърдост би предизвикала отстъпчивост от иранска страна.

Само че това не може да се очаква. Обогатяването на уран беше раздуто в Иран до символ на националния суверенитет, така че никое правителство, дори едно не така радикално като сегашното на Ахмадинеджад, не би могло да отстъпи от тази позиция. Евентуални по-остри санкции няма да сломят иранската съпротива, а ще засегнат по-скоро търговските партньори на богатата на петрол и газ страна. Така че заплахите просто навиват спиралата на ескалацията, водеща към военна конфронтация.

Това би било съвсем по вкуса на една влиятелна група около президента Буш, която все още не си е взела поука от провала в Ирак. Въздушните бомбардировки не биха могли да разрушат всички ядрени съоръжения в Иран, да не говорим за наличното там ноу-хау, но това би била обеца на ухото на привържениците на военния ядрен потенциал – там и другаде по света. Само че този вариант не вещае никакъв успех. Иран уверява, че не се интересува от бомбата. След евентуален военен удар, тази политика със сигурност ще се промени.

Затова са необходими други идеи. Най-важната от тях гласи: вместо да се превръща обогатяването на уран в център на целия спор, във фокуса на стратегията на международната общност трябва да се постави верификацията на иракската атомна програма, тоест възможността за контрол чрез проверки. Техеран не веднъж е загатвал готовност за подобен компромис.

Затова е безсмислено да се тъпче на едно място и да се размахва плашилото на санкциите. Възможността за приемане на по-твърди санкции от Съвета за сигурност се запазва като средство за натиск. Но онзи, който залага на осъждането на Иран от ООН, трябва да има предвид следното: първо, че то не обещава успех, и на второ място, че САЩ вече се възползваха веднъж от една подобна резолюция за предприемането на военна интервенция с все още необозрими последствия.