"Забранените въпроси" на Ралф Дарендорф

Като замаян от тройното си поражение, във Франция, Нидерландия и Брюксел, евроелитът търсеше обяснение. Най-безумното дойде от устата на председателстващия Съвета на Европа, люксембургския премиер Юнкер: Европа била в криза, рече той, защото европейците били престанали да мечтаят. Никой не му възрази, че ако европейците наистина са престанали да мечтаят, то е защото се умориха да мечтаят. Най-силният стимул за мечтите е действителността, а в нея няма почти никакви следи от станалото вече нарицателно политическо единство.

Но възможно ли е изобщо обединението на Европа, нещо повече: желателно ли е то? Това е въпросът, който поставя политологът Ралф Дарендорф и на който той отговаря с аргумента за предимството на свободата пред утопията за един политически съюз. Именно утопия: пледоарията на Дарендорф поставя под съмнение логиката на развитие на ЕС, чийто венец, политическият съюз, за него е една контрапродуктивна цел, тъй като е нереалистична. “Нима мирът и благосъстоянието не са ни достатъчни?” – пита той в своята лекция, изнесена миналата седмица пред Фондацията Сименс в Мюнхен.

На стремежа към “един все по-тясен съюз”, водещ към самоизолация и отстранение, ученият противопоставя своята формула, според която разширяването е равно на задълбочаване. Тази централна теза на Дарендорф - анатема за Брюксел - обобщава историческия актив на ЕС: създаването на общия пазар и победата на политическата демокрация. Огромните сили на растеж, които ЕС генерира в новите страни-членки, на свой ред дават тласък на един процес от общоевропейски мащаб, затова общността трябва да се отвори за “все още несъвършените страни” от западната половина на Балканите, за Турция и дори за Украйна. За Дарендорф границите на ЕС са едно разтегливо понятие; във всеки случай те трябва да бъдат винаги повече широки, отколкото тесни.

Най-злъчните си думи Дарендорф е запазил за евроконституцията, основния документ на претенциите ЕС да стане велика сила, да замени националните държави, да се превърне в ядрото на нещо от рода на Съединените европейски щати. “Кому е нужно това?” – възкликва той. “Защо не се опитаме просто да увеличим още повече отвореността на ЕС, допускайки и други страни до благата на мира и благосъстоянието?”

Следващата му стрела бие по “общата европейска култура”. Той възразява остро против склонността единството на Европа да се разглежда не като политически проект, а като осъществяване на историческа мисия. Това идеологическо възпаление се подхранва от прословутата европейска идентичност, която трудно се съчетава с пропагандираната от Дарендорф идея за максимална отвореност и подвижни граници. “Стремежът да се изведе европейското сътрудничество и интеграция от една по-дълбока идентичност или по-висока идея е просто сбъркан”. Във външната политика този стремеж води неизбежно до конфронтация с Америка – още едно пагубно заблуждение, според учения, от което се оказват поразени и големи умове като Хабермас и Дерида.

Европа, казва Дарендорф, има смисъл само и доколкото може да допринесе за разпространението на либералния ред. Затова той, един германски учен и либерал с място в Камарата на лордовете в Лондон, се обявява за един отворен навътре и навън ЕС, а не за един тесен съюз. “Да се говори, че можем да имаме и двете, е уместно само в официалните речи” – подчертава той. На практика трябва да се избере една от тези две позиции.

“Забранените въпроси” на Дарендорф минират ЕС – но само в актуалния му вид и състояние. По-верен е другият прочит на мислите му – като призив да се погледне действителността в очите. Времето на мечтите отмина.